Робърт Паркър - Момиче за сто долара

— Имам нужда от помощ — казах му аз. — В щата Масачусетс, който засега е единственият в САЩ, където са разрешени браковете между гейове.

— Добре го извъртя — каза Сап. — Какво ти трябва?

Разказах му.

— А какво се плаща?

— Още не сме се разбрали за цена.

— Как е времето при вас?

— Днес се вдигна до минус девет градуса, седемдесет и пет сантиметра снежна покривка. Няма вятър.

— Има ли опасност да ме гръмнат?

— Има известна опасност.

— Супер — каза той. — Веднага ли да дойда?

— Ако можеш, още утре.

— Добре — каза Теди. — Можеш ли да ми намериш пистолет, след като пристигна?

— Естествено — отвърнах.

— Значи при вас може да умра от студ в снега или да ме застрелят и не се знае колко ще ми платиш, но ще ми дадеш пистолет и ако искам да се омъжа за някого, мога да го направя законно?

— Стига да останете да живеете тук — уточних.

— Това е мечтата на всеки истински гей — каза Теди. — Ще се видим утре.

Двамата с Ейприл седяхме в салона, пиехме кафе и гледахме Хоук и Теди Сап, които играеха шах. Преди няколко години двамата бяха участвали в малка гангстерска война някъде на запад и доколкото собствените им характери го позволяваха, се харесваха. В някои отношения бяха почти пълни противоположности. Черен и бял. Хетеросексуален и гей. Но всъщност много си приличаха. Бяха умни. Държаха на думата си. Всяваха страх. И го знаеха. И двамата бяха абсолютно убедени, че могат да се справят с всеки жив човек на света, така че живееха в някакво състояние на иронична умиротвореност… макар че лично аз не бях готов да го призная без известни уговорки.

— Бев напуска — каза Ейприл. Кимнах.

— Много от момичетата говорят за напускане — продължи тя.

— Можем да ги охраняваме — отвърнах. — Но…

— Ако много от тях напуснат едновременно, ще фалирам — каза Ейприл.

Беше облечена с черен кашмирен пуловер с остро деколте и джинси.

— Трудно се намират нови хора. Не мога просто да отида и да си купя десет резервни проститутки от някой сводник. Всъщност моите момичета най-често не са професионални проститутки.

— А какви са, проститутки любителки? — попитах. — Това не са ли взаимноизключващи се понятия?

— При мен е различно — настоя Ейприл. — Тук работят студентки. Учителки. Домакини, които идват само когато съпрузите им са в командировка. Имам една стюардеса. Имам една дама, която се занимава с продажба на недвижими имоти. Жените са качествени.

— И защо го правят? Ейприл сви рамене.

— Обичат парите. Обичат секса. Обичат приключенията. Печелят много за нещо, което иначе щяха да правят безплатно.

— Къде ги намираш? — попитах.

— Няма нужда да ги търсиш. След като започнеш, създава се нещо като мрежа. В началото отговаряш на личните обяви по интернет или в сериозните браншови списания. Изпращаме им дискретно запитване. „Интересувате ли се от работа като компаньонка?“ Или изпращаме хора в барове за запознанства, където се срещат с подходящите жени и им задават същия въпрос.

— За да елиминирате онези, които не са… от вашата порода?

— Не се подигравай — каза ми тя. — Не говорим за потни същества, грухтящи в тъмното. Това е първокласен частен клуб. Държа моите момичета да се наслаждават на секса. И държа клиентите ми да бъдат с момичета, на които сексът им харесва.

— Всичко да е истинско — казах аз.

— Точно така. Много добре го каза. Всичко да е истинско.

— Тогава защо твоите клиенти не се възползват от такива жени, без да им плащат? Нали ги има навсякъде? Не е ли по-лесно?

— Не, по-трудно е. Защото тогава сами ще трябва да се занимават с процеса на селекция, който ние провеждаме много внимателно вместо тях.

— Така ли?

— Да — каза твърдо Ейприл. — Мъжете идват при нас, защото знаят, че тук ще изживеят чудесна еротична среща с привлекателна, интелигентна и интересна жена.

— Ами СПИН?

— Този риск съществува при всеки сексуален контакт — отвърна Ейприл. — Освен ако не става въпрос за дълготрайна моногамна връзка. Но и ние вземаме всички възможни предпазни мерки. Момичетата ни редовно се преглеждат. А клиентите ни са от слоеве на обществото, където има по-малка вероятност да попаднеш на болни от СПИН.

— А личните услуги от твоя страна? — попитах.

— Брей, колко си любопитен.

— Професионална черта — казах. — Мога да оттегля въпроса.

— Правя го понякога, при особени обстоятелства.

— Мисля, че не искам да знам какво представляват особените обстоятелства — казах.