Джеймс Патерсън - Мери, Мери

Имах ли? Научихме няколко болезнени урока за работата на медиите от случая със снайпериста във Вашингтон преди няколко години. Беше нож с две остриета.

— Ето какво е мнението ми — и се надявам да си струва. Не се опитвайте да контролирате отразяването, защото никога не ще успеете — започнах аз. Единственото, което можете да контролирате, е каква информация от местопрестъплението да им подавате. Запушете устата на всички, свързани със случая. Никакви интервюта без специално разрешение от полицията. Може да ви се стори малко налудничаво, но определете двама души, които да отговарят на телефонните запитвания. Обадете се на всички пенсионирани детективи, които можете да откриете. Кажете им да не правят никакви коментари пред пресата, абсолютно никакви. Пенсионираните полицаи могат да се превърнат в огромен проблем. Някои от тях много обичат да излагат теориите си пред камерите.

Тя отново ми хвърли една многозначителна усмивка.

— Не че налагате мнението си за каквото и да било, така ли?

Свих рамене.

— Повярвайте ми, повечето съм го научил от опит.

Докато говорех, детектив Галета крачеше бавно пред голямата дъска, окачена на стената. Осмисляне на фактите. Единственият правилен начин. Да оставиш детайлите да се складират в ъгълчетата на мозъка ти и да ги извадиш, когато ти потрябват. Бях сигурен, че притежава добри инстинкти. Здравословен цинизъм, със сигурност, но в същото време беше добър слушател. Не бе трудно да се разбере как се е издигнала до поста си толкова млада. Дали би могла да се справи сама с всичко това!

— Само още нещо. Мери Смит навярно ще наблюдава какво правите. Моят съвет е да не показвате публично пренебрежение към действията й, поне засега. За нея това вече е медийна игра. Нали?

— Да, истина е. И аз мисля така.

Детектив Галета се спря и погледна към безмълвните образи върху екрана на телевизора.

— Вероятно се наслаждава на всяка хапка от това.

Сякаш четеше мислите ми. А това чудовище трябваше да се храни много, много внимателно.

Беше малко след полунощ, когато най-после се добрах до хотела в Дисни, където ме очакваха някои лоши новини. Не беше това, че Джамила бе отлетяла за Сан Франциско. Вече го знаех, както и това, че отново бях изпаднал в немилост пред нея.

Когато влязох в хотелската стая, видях Нана, заспала на дивана. Бледосин конец от плетивото й все още бе омотан около пръста й. Тя спеше кротко и дълбоко като дете.

Не исках да безпокоя горката жена, но тя сама се събуди. Винаги ставаше така. Когато бях малък, беше достатъчно само да застана до леглото й, ако бях болен или ме измъчваха кошмари. Тя винаги казваше, че ме наблюдава — дори когато спи. Дали и тази вечер ме беше наблюдавала?

Втренчих се мълчаливо в старата жена. Не знам какви са чувствата на другите хора към бабите и дядовците им, но аз я обичах толкова много, че понякога ме болеше.

— Чу ли съобщението ми по гласовата поща? — попитах.

Нана погледна разсеяно към хотелския телефон, чиято червена лампичка продължаваше да мига.

— Предполагам, че не — сви рамене тя. Отпусна ръката си върху моята. — О, Алекс. Кристин беше тук, в хотела. Дойде и отведе малкия Алекс обратно в Сиатъл. Той си отиде.

За миг мозъкът ми отказа да работи. Кристин трябваше да дойде за Алекс след два дни. В момента тя имаше временно попечителство върху нашия син, но ние обсъдихме ваканцията в Дисниленд и тя се съгласи. Дори намери, че идеята е добра.

Приседнах на ръба на дивана.

— Не разбирам. Какво искаш да кажеш, че е отвела Алекс обратно в Сиатъл? Какво става? Кажи ми всичко.

Нана сложи плетката си в платнената торбичка до нея.

— Бях толкова побесняла, че щях да се пръсна. Тя също не беше на себе си. Разкрещя ми се, Алекс, като бясна.

— Но какво е правила тук? Тя трябваше да дойде след…

— Дошла по-рано. Това е най-лошото Алекс. Мисля, че беше дошла, за да прекара малко време с теб и малкия Алекс. С всички нас. Но щом разбра, че си заминал по работа, изведнъж се промени. За секунди се преобрази в разлютен стършел. Нищо не можах да й кажа. Никога досега не бях виждала някого толкова бесен, толкова извън себе си.

Всичко това ми се стовари изневиделица и аз не можех да се справя с лавината от връхлитащи ме чувства. Осъзнавах само едно — не бях успял дори да се сбогувам със сина си и него вече го нямаше.

— Ами Алекс? Как го прие той?

— Той беше объркан и изглеждаше натъжен, горкото малко момче. Питаше за теб, докато майка му го отвеждаше. Повтаряше, че ти си му обещал, че това ще бъде истинска ваканция. Толкова я очакваше. Както всички нас. И ти го знаеш, Алекс.