Джеймс Патерсън - Мери, Мери

Можех единствено ден след ден да наблюдавам как тъмносиният ти Остин Мартин влиза и излиза. Но аз съм търпелива личност. Научих се да чакам, за да получа това, което искам.

Като говорим за чакане, тази твоя невероятна къща не се вижда лесно откъм улицата. Веднъж зърнах прекрасните ти деца — по-точно два пъти. Знам, че след известно време ще открия начин да вляза вътре. Но днес ти промени всичко.

Ти отиде на кино, по средата на следобеда, точно както сподели в едно от своите интервюта. Може би ти липсва миризмата на пуканки. Водиш ли някога малките си момиченца на кино, Патси? Знаеш ли, би трябвало да го правиш. Както казват, понякога всичко може да изчезне за секунда.

Отначало ми се стори странно. Ти си толкова заета Голяма клечка. Но след това проумях, филмите са твоята професия. Трябва непрекъснато да гледаш, но в същото време имаш и семейство, което те чака всяка вечер. Предполага се, че трябва да се прибираш, за да вечеряш заедно със своите малки Лин и Лори. На колко години са те? Дванадесет и тринадесет? Те искат да си при тях и ти искаш същото. Предполагам, че няма нищо лошо в това. Освен че тази вечер ще им се наложи да вечерят без теб. Малко тъжно, като се замислиш, а именно това правя аз в този момент.

Както и да е, ти седна на деветия ред на балкона. Аз седнах на дванадесетия. Аз чаках и наблюдавах тила ти, боядисаната ти черна коса. Тъкмо там щеше да попадне куршумът. Или поне така си го представях. Та нали тъкмо това трябва да прави човек, докато гледа някой филм? Бягство? Да се махнеш от всичко? Само че в наши дни повечето филми са толкова слаби — тъпи и отегчителни.

Не извадих пистолета веднага щом филмът започна. Не ми хареса страхът, който изпитвах. Ти си тази, която трябваше да се страхува, госпожо Голяма клечка. Но ти не знаеше какво се случва, нито подозираше, че аз бях там. Ти се бе отнесла.

А аз си седях спокойно, стиснал пистолета в скута си. Продължавах да стоя така, с дуло, насочено към теб. После реших да се приближа — да бъда точно срещу теб.

Исках да надникна в очите ти, след като разбереш, че си била застреляна, след като осъзнаеш, че никога повече няма да видиш Лин и Лори, нито пък ще гледаш някой друг филм, че никога няма да зърнеш светлина, нито ще бъдеш Голямата клечка.

Но когато те видях мъртва, с широко отворени очи, се изненадах. Беше истински шок за нервната ми система. Какво се бе случило с онова твое прословуто аристократично излъчване? Затова напуснах киносалона толкова бързо, затова те оставих недовършена.

Не че вече имаше някакво значение за теб. Как е времето там, където си сега, Патси? Горещо, надявам се. Горещо като в ада — не беше ли това изразът?

Липсват ли ти децата? Изпитваш ли някакви съжаления? Обзалагам се, че е така. Аз щях да изпитвам, ако бях на твое място. Но аз не съм Голяма клечка, а само един обикновен малък човек.

Девет часът, а още нищо не беше наред. При това — меко казано.

Ръкостискането на детектив Джийн Галета от ЛАПУ беше изненадващо меко. Макар че изглеждаше доста корава и ако поискаше, можеше да ти счупи костите. Оранжево поло с къси ръкави очертаваше бицепсите й. Беше стройна и слаба, с поразително остри черти на лицето и пронизващи кафяви очи, които неволно привличаха погледа.

Улових се, че се взирам в нея, и побързах да се извърна.

— Агент Крос. Накарах ли ви да чакате? — попита тя.

— Не много — отвърнах. Бил съм в положението на Галета. Когато си водещ детектив по някой важен и нашумял случай, всеки иска да му отделиш част от времето си. Освен това моят работен ден беше почти приключил, а детектив Галета сигурно щеше да работи през цялата нощ. Случаят го изискваше.

Цялата бъркотия се бе стоварила върху главата й преди дванадесет часа. Беше започнала от западното бюро в Холивуд, но инцидентите, свързани със серийни убийства, автоматично се прехвърляха в централата, към отдела по специални убийства. Технически „Мери Смит“ не можеше да бъде квалифицирана като сериен убиец, докато нямаше още поне четири убийства от този тип, но ЛАПУ предпочиташе да сгреши, отколкото да прояви непредпазливост. Бях съгласен с решението. Не че някой бе поискал мнението ми.

Медийното отразяване на случая, както и последвалият натиск върху полицията, вече бяха доста интензивни. Много скоро този интерес щеше да прерасне в безумие, особено ако се разчуеше за имейлите до „Лос Анджелис Таймс“.

Детектив Галета ме поведе към горния етаж и ме покани в малка заседателна зала, която се оказа кабинет за извънредни и кризисни ситуации. В момента тук се помещаваше нещо като импровизиран щаб, където се събираше цялата информация за убийствата.