Джеймс Патерсън - Мери, Мери

Едната стена вече бе цялата покрита с полицейски доклади, карта на града, скици на двете сцени на престъпленията и около дузина снимки на мъртвите.

Кошчето за отпадъци в ъгъла преливаше от празни чаши и мазни пликове от ресторантска храна. Изглежда, в този район заведението на Уенди печелеше битката със сандвичите.

Двама детективи по ризи с къси ръкави седяха край голямата заседателна маса, наведени над големи купчини с документи. Позната и депресираща картинка.

— Имаме нужда от място — обърна се Галета към детективите. В думите й нямаше и капка агресивност. Тя излъчваше една непретенциозна увереност, която неутрализираше всяко ненужно противопоставяне. Двамата мъже разчистиха масата, без да кажат нито дума.

— Откъде искате да започнем? — попитах аз.

Галета мина направо на въпроса.

— Какво мислите за стикерите? — Тя посочи към черно-бялата снимка, формат 8½×11 върху задната страна на седалката в киното. На нея се виждаха същите детски стикери, като онези, които бяха залепени в лимузината на Антония Шифман. Всеки стикер бе белязан или с „А“, или с „Б“.

Един от стикерите изобразяваше пони с големи очи, а върху друг се виждаше плюшено мече върху люлка. Какво общо имаше убиецът с децата? Или с майките?

— Струва ми се ужасно непредпазливо от страна на убиеца — отвърнах аз. — Както и всичко останало. Превъзбудените имейли. Стрелбата почти от упор. Разрезите с ножа. Дори убитите знаменитости. Който и да върши това, иска да бъде нещо голямо. Да постигне публичност.

— Да, определено. Но какво мислите за детските стикери? Искам да кажа — защо точно стикери? И защо точно такива? Какви са тези „А“ и „Б“? Все трябва да означават нещо.

— И в двата случая тя споменава децата на жертвите, в имейлите. Децата са част от загадката, парченца от мозайката. Ако трябва да бъда честен, никога досега не съм попадал на нещо подобно.

Галета прехапа устни и заби поглед в пода. Изчаквах следващите й думи.

— Тук имаме две нишки. От една страна — филмовата индустрия, Холивуд, но съществува и елементът с майката и децата. В нито един от двата имейла не се споменават съпрузите. — Тя говореше бавно, внимателно обмисляйки думите си, както често правех и аз. — Или тя самата е майка, или има някакво особено отношение към майките.

— Вие предполагате, че Мери Смит е жена? — попитах аз.

Детектив Галета се залюля на петите си, обути в маратонки „Найк“, сетне ме погледна въпросително.

— Значи не знаете за косъма? Кой всъщност ви е докладвал по случая?

Почувствах кратко жегване на раздразнение от това, че отново са ми губили времето. Въздъхнах и попитах:

— Какъв косъм?

Тя ми съобщи, че полицаите са открили човешки косъм под един от стикерите в киносалона в Уестуд. Изследванията са установили, че принадлежи на бяла жена и че не е от косата на Патриша Бенет. Фактът, че е попаднал върху гладката, вертикална повърхност под стикера, придаваше достатъчно тежест на доказателството, макар и не желязна.

Притеглих тази информация заедно с това, което вече знаех, докато споделях с Галета мнението си за Мери Смит. В това число и вътрешното ми усещане, че е прибързано да определяме със сигурност пола на убиеца.

— Но не бива да вземате всичко, което ви казвам, за чиста монета, детектив. Аз не съм съвсем академичен тип.

Тя се подсмихна леко, но резултатът бе доста приятен.

— Ще го имам предвид, агент Крос. Има ли още нещо?

— Как смятате да действате с медиите?

Исках да подчертая, че шоуто е изцяло нейно, разбира се. Това щеше да бъде моят първи и последен ден по случая „Мери Смит“. Ако си изиграех картите както трябва, дори нямаше смисъл да го обявявам официално. Просто щях да си тръгна.

— Ето какъв е моят план.

Джийн Галета се протегна и включи с дистанционното телевизора върху стената. Премина през няколко канала, като се спираше на тези, които отразяваха убийствата.

— Шокиращото двойно убийство на актрисата Антония Шифман и нейния шофьор…

— Предаваме на живо от Бевърли Хилс…

— На телефона е бившата помощничка на Патриша Бенет…

Много от тях бяха национални телевизии, всички от Си Ен Ен до „Развлекателна телевизия“.

Галета натисна един бутон и изключи звука.

— Това са всички онези глупости, заради които живеят някои репортери. Подхвърлих им куп ненужни подробности от двете сцени на убийствата — само и само да държа тези задници по-далеч от разследването, както и проклетите папараци. Но нещата започват да излизат от контрол и ще става все по-зле. Вече сте го преживели. Някакви предложения?