Джеймс Патерсън - Мери, Мери

Трябва да призная, че когато затворих телефона, пулсът ми малко се бе ускорил, но в същото време изпитвах облекчение. Рон Бърнс вероятно щеше да ми трие сол на главата за всичко това, но знаете ли какво? Не ми пукаше.

Час по-късно бях облечен и готов да вляза в ролята на турист.

— Кой иска да закусва с Гуфи? — извиках аз.

Хотелът предлагаше „тематични закуски“ и това ми се стори добър начин да си възвърнем отново ваканционното настроение. Със сигурност малко сантиментално, но понякога това беше добре, наистина добре, защото поддържаше духа на всички ни.

Джени и Деймън се появиха в дневната на хотелската стая. И двамата изглеждаха малко неуверени. Размахах юмруците си с вдигнати палци.

— Нека всеки от вас да си избере ръка — обявих.

— Татко, вече не сме бебета — нацупи се Джени. — Аз съм на единадесет. Не си ли забелязал?

Придадох си шокирано изражение.

— Не може да бъде!

Бях възнаграден със смеха, за който жадувах.

— Работата е много сериозна — уверих ги. — Не се шегувам. Хайде, изберете си ръка. Моля ви.

— Какво е това? — полюбопитства Деймън.

Аз обаче запазих мълчание като сфинкс.

Най-после Джени потупа лявата ми ръка, а синът ми сви рамене и посочи дясната.

— Добър избор. — Обърнах юмруци и разтворих пръстите си. Двете деца се наведоха, за да погледнат по-отблизо.

— Пейджъра ти? — удиви се Деймън.

— Току-що го изключих. Сега двамата с Нана ще ви изчакаме в коридора, а вие двамата ще трябва да го скриете някъде. Скрийте го добре. Не искам да виждам проклетото нещо, докато не се върнем обратно във Вашингтон.

Джени и Деймън подсвирнаха и заръкопляскаха. Дори Нана си позволи едно радостно „Ура!“. Това вече беше истинска ваканция.

Може би имаше нещо добро в цялата тази бъркотия. Не бе много вероятно, но все пак имаше надежда. Арнолд Гринър си даваше сметка, че ще притежава изключителните права за тази история, когато всичко това приключи. И знаете ли какво? Нямаше да се задоволи само с телевизионен филм. Щеше да се опита да напише цяла поредица от статии в колоната си, а след това да ги продаде като обещаващ проект на някое филмово студио. Холивуд под обсада? Или Войната срещу звездите? Не, заглавията не струваха. Все пак важното бе да има концепция.

Той поклати глава и отново се съсредоточи върху движението по магистралата „Сан Диего“. Хапчетата „Занакс“ притъпяваха донякъде сетивата му. Затова балансираше с кофеин, за да изкара деня. Всъщност сутрешното пътуване беше най-тежката част от деня му. Тъкмо ежедневният преход от безгрижието към тревогите караше стомахът му да се свива и да му прилошава. Колкото повече се приближаваше към офиса, бюрото и компютъра си, толкова по-неспокоен и притеснен се чувстваше.

Щеше да му бъде много по-лесно, ако знаеше със сигурност, че го очаква поредният зловещ имейл. Именно несигурността го караше да се чувства като в ада.

Дали Мери се е върнала? Дали нещо ще се случи днес? Но това, което беше много по-важно, бе защо убийцата пишеше тъкмо на него?

Скоро пристигна на Таймс Мирър Скуеър. Гринър работеше в старата част на комплекса, в една сграда от тридесетте години, която при нормални обстоятелства харесваше.

Главният вход представляваше голяма бронзова порта, с две внушителни скулптури на орли от двете й страни. Тази сутрин той ги подмина, влезе през задния вход и се заизкачва по стълбите към третия етаж. Човек никога не можеше да бъде достатъчно предпазлив, нали?

Една репортерка на име Джени Блум го настигна в секундата, в която кракът му докосна пода на нюзрума. В сравнение с останалия персонал, който внезапно бе започнал да демонстрира жив интерес относно неговото здраве, нейното внимание бе най-крещящо. Или може би най-отвратително?

— Хей, Арнолд, как си? Добре ли си, човече? Какво ще отразяваш днес?

Гринър продължи да върви.

— Джен, ако това е начинът ти да се сваляш, ще си останеш най-незадоволената жена в Ел Ей.

Джени Блум само се ухили и продължи.

— Говориш като някой експерт в интимните работи. Добре тогава, да прескочим прелюдията. Получи ли още имейли? Имаш нужда от помощ за тази история, нали? Аз съм насреща. Нуждаеш се от женска гледна точка по въпроса.

— Всъщност нуждая се само от малко пространство. Схвана ли? Ако получа нещо, ще те осведомя. — Той се извърна рязко и се отдалечи от нея.

— Не, няма да го направиш! — извика тя след него.

— Не, няма — промърмори той, без да се спира.