Джеймс Патерсън - Мери, Мери

До известна степен дори и това дразнещо отвличане на вниманието бе донякъде облекчение. Веднага щом се извърна от Блум, мислите му се насочиха отново към въпросите, които не му даваха мира.

Защо аз? Защо Лудата Мери си избра мен? Защо не Джени Блум?

Дали днес отново ще се случи? Още едно публично убийство?

И то наистина се случи.

Спокойният и уравновесен женски глас изрече:

— Тук деветстотин и единадесет. По какъв случай се обаждате?

— Говори Арнолд Гринър от „Лос Анджелис Таймс“. Трябваше да се обадя на детектив Джийн Галета, но не успях… Не можах да намеря номера й на бюрото си. Съжалявам. Малко съм разстроен в момента. Дори не знам къде съм си дянал Ролодекса.

— Господине, действително ли се обаждате за спешен случай? Нуждаете ли се от помощ?

— Да, случаят определено е спешен. Някой може би е бил убит. Не зная кога се е случило. Дори не съм напълно сигурен в това. Някой обаждал ли се е за Марти Лоуенщайн-Бел?

— Не мога да ви предоставя такава информация.

— Нищо. Няма значение. Просто изпратете някого в дома на Марти Лоуенщайн-Бел. Мисля, че е била убита. Почти съм сигурен.

— Как можете да сте сигурен?

— Просто съм сигурен. И така, ще изпратите ли екип? Убеден съм, че се касае за убийство.

— Какъв е адресът?

— Адресът ли? Ох, господи, не го зная. Тялото вероятно е в басейна.

— В момента от резиденцията ли се обаждате?

— Не. Слушайте, това е… Не знам как да ви обясня. Това е поредното убийство от серията „Мери Смит“. Избиването на холивудските знаменитости. Знаете ли за какво говоря?

— Добре, господине, мисля, че ви разбрах. Само повторете още веднъж името.

— Лоуенщайн-Бел. Марти. Знам, че името на съпруга й е Майкъл Бел. Можете да търсите по това име. Не знам със сигурност дали е мъртва. Само получих това ужасно съобщение. Аз съм репортер от „Лос Анджелис Таймс“. Името ми е Арнолд Гринър. Детектив Галета знае кой съм.

— Сър, сега ще предам сведението. Ще ви помоля да изчакате само минутка.

— Не, недейте…

Диспечерът от Лос Анджелиската полиция прие обаждането в осем и четиридесет и пет сутринта и веднага изпрати на посочения в Бевърли Хилс адрес полицаи, технически помощници и екип на „Спешна медицинска помощ“.

По случая до телефон 911 бяха постъпили две отделни обаждания с разлика от няколко минути. Първото беше от „Лос Анджелис Таймс“. Второто — от резиденцията на семейство Лоуенщайн-Бел.

Полицаите Джеф Камбъл и Патрик Бенеке пристигнаха първи на местопрестъплението. Още преди да се озоват там, Камбъл подозираше, че се касае за поредното убийство на холивудска знаменитост. Адресът бе необичаен за подобни повиквания, но диспечерът бе споменал, че жертвата е само една, при това жена. Възможно било да открият следи от прорезни рани. Двойката, която притежаваше къщата, беше типична за Холивуд. А това допълнително усложняваше нещата.

На алеята пред къщата ги очакваше ниска чернокоса жена в сиво-бяла униформа на прислужница. Ръцете й конвулсивно мачкаха една кърпа. Когато полицейската кола се приближи, те забелязаха, че жената плаче и машинално обикаля в кръг.

— Страхотно — промърмори Бенеке. — Точно каквото ни трябваше. Някаква Кармелита, която дори не говори английски, да ни хленчи, да върти очи и да се държи като muy loco 8 8 Напълно луда (исп.). — Б.пр. .

Камбъл реагира както винаги досега, когато се сблъскваше с досадния расистки цинизъм на своя помощник.

— По дяволите, затвори си устата, Бенеке! Не искам да чувам подобни приказки. Не виждаш ли, че не е на себе си.

Веднага щом излязоха от колата, прислужницата изпадна в истерия.

— Aqui, aqui, aqui! 9 9 Тук, тук, тук! (исп.). — Б.пр. — разкрещя се тя, сочейки към предната врата. — Aqui, aqui!

Резиденцията беше ултрамодерна, цялата изградена от стъкло и камък, внушителна конструкция, разположена високо в хълмовете над Санта Моника. Камбъл се приближи до оградения със зелено стъкло коридор и хвърли поглед към вътрешния двор и басейна.

Какво бе това върху остъклената предна врата? Изглеждаше съвсем не на място. Приличаше на етикет или някакъв стикер. Или на ваденка, залепена от някое дете, с голямо „А“ върху нея?

Едва успя да отмести ръката на прислужницата, вкопчила пръсти в рамото му.

— Госпожо, моля ви да се успокоите. Uno momento, por favor. Como te llamas? 10 10 Един момент, моля. Как се казваш? (исп.). — Б.пр.

Така и не разбра дали прислужницата го чува или не. Пък и тя говореше прекалено забързано своя испански, за да може да схване казаното от нея. Тя отново посочи към вратата.