Джеймс Патерсън - Мери, Мери

Сърцето ми се сви и лицето на Алекс изплува в съзнанието ми. Имах чувството, че все повече и повече се отдалечава от мен, като частица от живота ми, която си отиваше.

— А как го приеха Джени и Деймън? — попитах.

Нана въздъхна тежко.

— Те се държаха като безстрашни войници, но тази вечер Джени си изплака очите. Мисля, че и Деймън не остана по-назад. Макар че го прикрива по-добре. Бедните хлапета, почти през цялата вечер се мотаеха наоколо унили и потиснати.

Двамата останахме седнали на дивана, потънали в продължително мълчание. Не знаех какво да кажа.

— Съжалявам, че не бях тук — казах накрая на Нана. — Знам, че извиненията няма да променят нищо.

Тя взе брадичката ми в дланта си и се вгледа в очите ми. Ето че се започна. Кокошката и нейните пиленца.

— Ти си добър човек, Алекс, и добър баща. Не го забравяй, особено сега. Ти просто… просто имаш много отговорна работа.

Минути по-късно се промъкнах в стаята, където спяха Джени и Деймън. Както бяха легнали върху завивките, те отново изглеждаха като малки деца. Гледката ми харесваше и аз продължих да стоя, вперил поглед в тях. Нищо не можеше да ме излекува, както тези двамата. Винаги ще си останете моите бебета, без значение колко сте големи.

Джени спеше на ръба на леглото, отметнала одеялото настрани. Отидох да я завия.

— Татко? — прошепна Деймън зад гърба ми и ме стресна. — Ти ли си?

— Какво има, Дей? — Приседнах на ръба на леглото му и започнах да разтривам гърба му. Правех го, откакто беше бебе, и не спирах, докато той не пожелаеше.

— И утре ли ще трябва да работиш? — попита той. — Вече утре ли е?

В гласа му нямаше злонамереност. Беше прекалено добър за това. Ако аз бях добър баща, Деймън беше един страхотен син.

— Не — отвърнах. — Утре няма да работя. Ние сме във ваканция, забрави ли?

За втори пореден ден се събуждах от обезпокоително обаждане.

Този път беше Фред ван Алсбург, помощник-директор в офиса на ФБР в Лос Анджелис. Бях виждал името му в служебните графици, но никога не се бяхме засичали, нито разговаряли. При все това по телефона той разговаряше с мен с известна доза фамилиарност.

— Алекс! Харесва ли ти ваканцията? — попита секунди след като се поздравихме.

Всички ли бяха осведомени за делата ми?

— Всичко е наред, благодаря — отвърнах. — Какво мога да направя за теб?

— Виж, много съм ти благодарен, че вчера успя да отделиш от времето си за случая „Мери Смит“. Ние също се запознахме с него и, струва ми се, установихме добри отношения с ЛАПУ. Слушай, ще говоря по същество. Ние бихме искали да ни представляваш официално по време на останалата част от разследването. Това е много голям и важен случай за нас. Очевидно и за директора.

Припомних си една реплика от „Кръстникът“, част 3: … Тъкмо когато си мислех, че съм се измъкнал, те отново ме върнаха обратно.

Не и този път, помислих си. Не бях спал много, но се събудих с ясното усещане какъв ще бъде този ден — и то нямаше абсолютно нищо общо с Мери Смит или с каквито и да било разследвания на гнусни и отвратителни убийства.

— Съжалявам, но съм принуден да откажа. Имам семейни задължения, които не мога да пренебрегна.

— Да, разбирам — рече той прекалено бързо, за да бъде истина. — Но може би ще успеем да те откъснем от тях съвсем за малко. Само по няколко часа на ден.

— Съжалявам, но не е възможно. Не и точно сега.

От другата страна на линията долетя тежка въздишка.

Когато Ван Алсбург заговори отново, тонът му бе доста по-премерен. Не знам дали го разгадах правилно, но ми се стори, че долових известна снизходителна нотка.

— Знаеш ли какво ни се е стоварило върху главите? Алекс, гледа ли днешните новини?

— Опитвам се за няколко дни да изключа новините. Не забравяй, че съм на почивка. Нуждая се от почивка. Току-що приключих с вълка.

— Алекс, слушай, и двамата знаем, че нищо не е приключило. Тук умират хора. Важни хора.

Важни хора? Какво, по дяволите, означаваше това? Освен това не знам дали той го осъзнаваше, но започваше всяко изречение с името ми. Донякъде разбирах положението му и натиска, на който бе подложен, но този път бях решил да бъда твърд.

— Съжалявам — повторих, — но отговорът ми е не.

— Алекс, предпочитам това да си остане между нас двамата. Няма причина да стига до Рон Бърнс, нали?

— Не, няма — съгласих се с Ван Алсбург.

— Добре… — започна той, но аз го прекъснах.

— Защото още в този момент си изключвам пейджъра.