Джеймс Патерсън - Мери, Мери

— Още е рано да се каже. Ами Патси Бенет? — попитах. — Спомняте ли си кога за последен път сте писали нещо за някой от филмите й? За филм, който е продуцирала? Тя продуцираше филми, нали?

Гринър кимна; после въздъхна шумно, с театрален патос.

— Смятате ли, че за известно време трябва да спра колоната си? Би трябвало, нали? Може би така ще е по-добре.

Интервюто приличаше на среща по пинг-понг с някое хлапе, страдащо от НКВ 7 7 Нарушена концентрация на вниманието (ADD или ATTENTION DEFICIT DISORDER). — Б.пр. . Накрая все пак успях да му задам останалите си въпроси, но това ми отне два пъти повече време, отколкото смятах, че ще ми е необходимо, когато дойдох в редакцията на „Лос Анджелис Таймс“. Гринър постоянно се нуждаеше от успокоение и аз се опитвах да му го осигуря, без да бъда изцяло неискрен. В крайна сметка той наистина беше в опасност.

— Още едно последно нещо — заяви Гринър малко преди да си тръгна. — Мислите ли, че трябва да напиша книга за всичко това? Дали няма да е малко извратено?

Не си дадох труд да отговоря на въпрос му. Все пак той беше завършил Йейл — би трябвало да знае отговора.

След разговора с Арнолд Гринър се настаних зад бюрото му, за да разменя някоя и друга приказка с Пол Лебло — техника от ЛАПУ, който проследяваше имейлите на Мери Смит.

Той тракаше по клавиатурата на компютъра, докато изстрелваше думите си към мен.

— Двата имейла са били получени през два различни прокси сървъри. Първият се намира в интернет кафене в Санта Моника. Това означава, че Мери Смит може да е една от няколко хиляди души. Тя има два различни адреса. И двата са случайни адреси в хот мейл, което не ни предоставя никаква информация, освен че е регистрирала първия си имейл адрес от библиотеката в университета в Южна Калифорния. Един ден преди изпращането на първото съобщение.

Трябваше да се съсредоточа, за да следя логиката на обясненията му. Нима всички тук страдаха от НКВ?

— А вторият имейл? — попитах.

— Изпратен е от друго място. Само това мога да ви кажа.

— От района на Ел Ей ли е бил изпратен? Това поне можете ли да ми кажете?

— Още не знам.

— А кога ще знаете?

— Вероятно в края на деня, не че това ще помогне кой знае колко. — Той се наведе напред, взирайки се в няколкото реда код, изписан върху екрана. — Мери Смит си знае работата.

Ето пак — тя. Разбирах защо всички използваха женски род. Аз самият го използвах — но само заради удобство.

Всъщност изобщо не бях убеден, че убиецът е жена. Писмата до Гринър навярно съответстваха на някакъв тип личност. Но какъв?

Харесва ли ти ваканцията, Алекс? Забавляваш ли се?

Направих копия на двата странни имейла и отидох на работната среща в ЛАПУ. Детективското бюро на Норт Лос Анджелис Стрийт се намираше само на около четиристотин метра от офиса на „Лос Анджелис Таймс“ — истинско чудо, защото според клишето на човек му трябват точно четиридесет и пет минути, за да може да стигне до всяка точка в града.

О, ваканцията е страхотна. Разглеждам всички забележителности. Децата са във възторг. Нана е на седмото небе.

Вървях бавно, препрочитайки двата имейла. Дори зад написаното да се криеше определен характер, то бе плод на мозъка на убиец.

Започнах с първия, който описваше последните мигове от живота на Патси Бенет. Това определено беше смразяващ дневник на един психопат.

До: agriner@latimes.com

От: Мери Смит

За: Патриша Бенет

Аз съм този, който те уби.

Добро ли е това изречение? Аз мисля, че да. Ето още едно, което много ми харесва.

Някой, напълно непознат, ще открие тялото ти на балкона в Уестуд Тиътър. Ще открие теб, Патриша Бенет.

Защото точно там ще умреш днес, докато гледаш последния си филм, при това не особено добър. „Селото“? Какво си мислела? Какво те е накарало да дойдеш в киното точно в този ден — деня на твоята смърт, за да гледаш „Селото“?

Би трябвало да бъдеш у дома си, Патси. Със скъпите си малки дечица. Ето къде трябва да бъде една добра майка. Не смяташ ли, че така е редно? Дори и да прекарваш по-голямата част от времето си вкъщи в писане на сценарии и телефонни разговори относно политиката на студиото.

Отне ми доста време да се приближа толкова до теб. Ти си Голяма клечка в студиото, а аз съм само една нищо и никаква личност, която гледа филми на видеото или по „Среднощни развлечения“ и „Истинският Холивуд“. Дори не успях да се промъкна през впечатляващите извити порти на твоето студио. Не, сър, не е позволено.