Джеймс Патерсън: Мери, Мери

Отклонихме се от „Сънсет“ и поехме по „Милър Плейс“ — шосе, което лъкатушеше между каньона с поразително красиви гледки към града, останал зад нас. Най-после Пейдж паркира в една странична улица.

Навсякъде се виждаха радио — и телевизионни микробуси. Сателитните им кули стърчаха във въздуха като огромни скулптури. Когато приближихме, зърнах журналисти и оператори от Си Ен Ен, Кей Ти Ел Ей, Стар 98.7 и „Среднощни развлечения“. Някои от репортерите стояха пред камерите с гръб към имението и вероятно предаваха на живо по кабелните телевизии в Ел Ей. Какъв цирк. И какво правех аз тук? Трябваше да бъда в Дисниленд — един много по-забавен и приятен цирк.

Никой от журналистите не ме позна — положителна промяна в сравнение с Вашингтон. Двамата с агент Пейдж си проправихме път през тълпата към мястото, където двама униформени полицаи стояха на пост. Погледнаха внимателно картите ни.

— Това е доктор Алекс Крос — представи ме Пейдж.

— Е, и? — не се впечатли униформеният.

Аз не казах нищо. „Е, и?“ ми се струваше подходящ отговор.

Униформеният най-после ни пусна да минем. В същия миг забелязах нещо, което накара стомахът ми да се свие на топка. Сред тълпата от репортери се открояваше червенокосата грива на Джеймс Тръскот. До него беше и фотографката му — същата жена, облечена цялата в черно. Тръскот също ме видя и ми кимна. Може дори да се е усмихнал.

Водеше си бележки.

А жената снимаше. Мен.

Проклинах тихо, докато двамата с Пейдж вървяхме по дългата, покрита с бели камъчета, алея за автомобили, която водеше към къщата. Резиденция, да, това бе по-точната дума за двуетажната сграда в испански стил. Плътната зеленина, настъпваща от всички страни, закриваше гледката, с изключение на фасадата. Главната къща бе най-малко 1800 квадратни метра, ако не и повече. Кой се нуждаеше от толкова много площ за живеене? Нашата къща във Вашингтон бе на по-малко от 280 квадратни метра и ни беше съвсем достатъчна.

Редица балкони опасваха втория етаж. Някои от тях гледаха към алеята за коли, където черната лимузина бе оградена с жълти полицейски ленти.

Там бяха срещнали смъртта си Антония Шифман и Бруно Капалети.

Районът около лимузината беше отцепен в доста широк радиус и имаше само едно място, през което се минаваше навън и навътре. Двама полицаи от ЛАПУ записваха имената на хората, които влизаха или излизаха.

Техниците, в бели защитни облекла, сновяха около колата, снемаха отпечатъци и слагаха евентуалните доказателства във вакуумирани пликове. Неколцина други снимаха с полароидите си или с обикновени фотоапарати.

Още един екип се бе разпръснал наоколо и взимаше проби. Картината определено бе впечатляваща и не по-малко потискаща. Предполагаше се, че най-добрият полицейски екип по съдебна медицина в света се намираше в Токио. У нас единствено Лос Анджелиското и нюйоркското полицейско управление можеха да си съперничат по средства, техника и специалисти с ФБР.

— Май имаме късмет — обади се Пейдж. — Доколкото виждам, медиците вече привършват. — Той посочи към експерта от съдебната медицина, набита жена с посивяла коса, която стоеше до лимузината и говореше пред един портативен касетофон.

Това означаваше, че телата още не бяха преместени. Бях изненадан, но в същото време това бе добра новина за мен. Колкото по-малко бе ровено на местопрестъплението, толкова повече информация можех да събера за президента. И за съпругата му. Предположих, че тъкмо по тази причина телата още не бяха откарани: Смъртта ме очакваше.

Обърнах се към Пейдж:

— Кажи на този, който води разследването от ЛАПУ, да не местят нищо. Искам да огледам внимателно всичко. И се опитай да разкараш някои от тези тук. Да останат само най-необходимите. Тези, които вземат отпечатъци, проби от тъкани и т.н. Всички останали да изчезват.

За пръв път тази сутрин Пейдж се поколеба, преди да отговори. За пръв път се сблъскваше с деловата ми страна. Не съм от тези, които обичат да си придават важност, но в случая се налагаше. Нямаше начин да свърша някаква свястна работа сред целия този хаос и суматоха.

— О, и трябва да кажеш още нещо на този, който командва тук — додадох аз.

Пейдж се обърна.

— И какво е то?

— Кажи му, че докато съм тук, аз съм шефът.

Гласът на директор Бърнс продължаваше да звучи в главата ми: Искам да чуя мнението ти за случилото се… Ще те върнем при семейството ти за вечеря.

Но дали все още щях да имам апетит след всичко това?