Джеймс Патерсън - Мери, Мери

— Всъщност не. Не много подробно. Искате ли вие да ми разкажете на път за къщата? Бих искал да чуя всичко.

Той се извърна към колата и понечи да ми отвори вратата, но сетне размисли и се качи на мястото на шофьора. Аз се настаних на задната седалка. Когато потеглихме, Пейдж се поотпусна малко, докато ме информираше за случая.

— Кодовото название на случая е „Мери Смит“. Заради имейла, изпратен миналата седмица от така наречената Мери Смит до редактора на светската колона в „Лос Анджелис Таймс“, в който изпращачът е поел отговорност за престъплението.

Очите ми едва не изхвръкнаха от орбитите си.

— Я почакайте. Нима този случай вече има кодово название?

— Да, сър.

— Значи това не е изолиран инцидент? — Усетих напрежението в гласа си. Дали Бърнс бе скрил тази информация от мен, или и той самият не знаеше?

— Не. Това е поне второто убийство, доктор Крос. Още е твърде рано да се правят заключения, но съществуват индикации, че убиецът е един и същ, както и че престъпленията са предварително планирани. Вероятно извършителят е психопат. И в двете убийства може да се говори за известна доза ритуалност. Също така ние смятаме, че престъпникът е жена, което прави случая доста особен.

Значи Пейдж знаеше едно-две неща. Междувременно не можех да се отърся от чувството, че Бърнс ме бе изпързалял. Защо просто не ми каза истината? Едва се бяхме отдалечили от района на Дисниленд, а убийството започваше да изглежда доста по-заплетено, отколкото той ми го бе представил.

— Кучи син — процедих през стиснатите си зъби. Писна ми да си играят с мен, а вероятно се бях поуморил от работата в Бюрото. Но може би просто бях в лошо настроение, задето нарушаваха почивката ми.

Пейдж се скова.

— Има ли някакъв проблем?

Би било лесно да изпусна малко пара пред него, но все още не бях готов да се впускам в откровения с агент Пейдж. Идеята беше да се запозная в общи линии със случая, без да се ангажирам прекалено с него.

— Не, а и няма нищо общо с вас. Нека да стигнем по-бързо до мястото на престъплението. Трябва да хвърля само един бърз поглед.

— Да, сър.

Улових погледа на Пейдж в огледалото за задно виждане.

— Не е нужно да ме наричате „сър“. Не съм ви баща — казах. После се ухилих, в случай че не бе разбрал шегата.

Ето че отново сме в действие… Президентът бил поискал нашата помощ… Искам да чуя мнението ти за случилото се. Моето мнение? Ама че смях. Моето мнение беше, че се чувствах използван, и това никак, наистина никак, не ми допадаше. Освен това се мразех, когато мрънках по този начин.

Поехме по магистралата „Санта Ана“, за да стигнем до центъра на Лос Анджелис, а после излязохме на холивудската магистрала. Агент Пейдж шофираше с автоматична агресивност, задминавайки колите съвсем отблизо, при това доста често. Един бизнесмен, който говореше по клетъчния си телефон, вдигна ръка от волана, за да ни размаха среден пръст.

Пейдж не удостояваше с внимание подобни дреболии, докато се носеше на север и ми разказваше всичко, което знаеше за зловещото убийство.

Двамата — Антония Шифман и шофьорът й Бруно Капалети — били застреляни някъде между четири и пет и половина сутринта. Градинарят открил телата около седем и петнадесет. Освен това красивото лице на Шифман било нарязано с нож или нещо подобно.

Очевидно не са били взети никакви пари или други ценни вещи. Бруно Капалети е бил намерен с почти двеста долара в джоба си, а ръчната чанта на Шифман си стояла непокътната в лимузината до тялото. В нея имало кредитни карти, диамантени обеци и пари в брой.

— Имало ли е някаква предишна връзка между тях? — попитах аз. — Шифман и шофьора на лимузината? Какво знаем за тези двамата?

— Единственият друг неин филм, в който е работил Капалети, е „Отличен сезон“, но тогава е возил Джеф Бриджис. Въпреки това продължаваме да проверяваме шофьора. Гледали ли сте „Отличен сезон“?

— Не, не съм. Доколко е напечено на местопрестъплението? Кои са там — нашите хора, ЛАПУ, медиите? Има ли още нещо, което трябва да знам, преди да пристигнем?

— Аз самият още не съм бил там — призна Пейдж. — Но сигурно е истинска лудница. Искам да кажа, че това е Антония Шифман все пак. Тя беше наистина добра актриса. Предполагам, че е била и добра жена.

— Да, била е. Наистина много жалко.

— Тя има и деца. Четири малки момичета: Анди, Елизабет, Тия и Петра — осведоми ме Пейдж, явно горд с познанията си.

След минути вече бяхме излезли на магистралата и пътувахме на запад по булевард „Сънсет“. Булеварда на залеза. Наблюдавах как пейзажът се променя от обичайното клише на градска сивота в центъра на Холивуд до тучно зелените — отново клише — алеи и булеварди в Бевърли Хилс. Подредени в стройни редици, палмовите дървета се извисяваха над нас, сякаш ни гледаха високомерно от пищното си великолепие.