Майкъл Скот - Алхимикът

— Хей… — Откакто бе влязъл в пубертета, той бе изпробвал всеки дезодорант на пазара.

— Не, не само ти — усмихна се тя, — макар че наистина трябва да си смениш дезодоранта, а чорапите мисля, че се налага да ги изгориш. Става дума за всички миризми през цялото време. Вонята на бензин във въздуха е ужасна, мирисът на гореща гума на пътя, на мазна храна, дори уханието на тези цветя ми идва в повече. — Тя се спря насред улицата и тонът й рязко се промени. Погледна към брат си и неочаквано от очите й потекоха сълзи. — Това е прекалено много, Джош. Просто е прекалено много. Лошо ми е и главата ми тупти, очите и ушите ме болят, гърлото ме дращи.

Джош се опита непохватно да прегърне сестра си, но тя го отблъсна.

— Моля те, не ме докосвай. Не мога да го понеса.

Джош се помъчи да измисли някакъв отговор, но нямаше какво да каже или да направи. Почувства се ужасно безпомощен. Софи винаги бе силна и се владееше; тя беше човекът, към когото се обръщаше, когато има проблеми. Тя винаги намираше решение.

Досега.

Фламел! Джош усети как гневът му се разгаря отново. За всичко беше виновен Фламел. Никога нямаше да прости на алхимика за това, което бе направил. Вдигна очи и видя Фламел и Скатах да се обръщат към тях.

Девата-воин се приближи забързано.

— Избърши си очите — нареди тя строго. — Не бива да привличаме внимание към себе си.

— Не говори на сестра ми… — започна Джош, но Скати с един поглед го накара да млъкне.

— Да вървим в магазина на баба ми; тя ще може да ти помогне. Намира се ей там отсреща. Хайде.

Софи изтри очите си с ръкав и покорно я последва. Чувстваше се толкова безпомощна. Рядко плачеше — даже на края на „Титаник“ й беше смешно — така че защо плачеше сега?

Пробуждането на магическите й сили й се бе струвало чудесна идея. Харесваше й мисълта, че ще може да управлява и моделира волята си, да насочва ауралната си енергия и да прави вълшебства. Но нещата се бяха оказали различни. Множеството от възприятия я бяха оставили съсипана и изтощена. Болеше я. Ето защо плачеше.

Освен това бе ужасена от мисълта, че болката може да не отмине. В такъв случай какво щеше да прави — какво би могла да направи?

Софи вдигна очи и видя, че брат й я гледа със загриженост.

— Фламел каза, че Вещицата ще може да ти помогне — рече той.

— Ами ако не може, Джош? Ами ако не може?

Той нямаше отговор.

Софи и Джош пресякоха Охай Авеню и влязоха под аркадата покрай улицата. Там беше хладно и Софи осъзна, че ризата е залепнала на гърба й — усещаше ледената й студенина по гръбнака си.

Настигнаха Никола Фламел, който бе спрял пред малък антикварен магазин със смутено изражение на лицето. Магазинът беше затворен. Без да каже и дума, той почука по хартиения часовник, залепен от вътрешната страна на вратата. Стрелките бяха нагласени на два и тридесет, а една надраскана на ръка бележка отдолу гласеше: „Отидох да обядвам, ще се върна в 2:30.“

Вече наближаваше три и половина.

Фламел и Скати опряха чела в стъклото на вратата, взирайки се вътре, докато близнаците надникнаха през прозореца. В магазинчето, изглежда, се продаваше само стъклария: купи, кани, чинии, преспапиета, орнаменти и огледала. Много огледала. Те бяха навсякъде, с всякакви форми и размери — от малки кръгчета до огромни правоъгълници. Доста от стъклените изделия изглеждаха съвременни, но някои от тези на витрината очевидно бяха антики.

— И какво ще правим сега? — зачуди се Фламел. — Къде ли може да е?

— Сигурно е излязла да обядва и е забравила да се върне — предположи Скати, като огледа улицата в двете посоки. — Днес, изглежда, не е много натоварено, нали?

Макар че беше късен петъчен следобед, движението по главната улица бе слабо и имаше десетина пешеходци, крачещи бавно в безистена.

— Бихме могли да я потърсим в ресторантите — предложи Фламел. — Тя какво обича да яде?

— Не питай — рече бързо Скати, — наистина не ти трябва да знаеш.

— Може би ако се разделим… — започна Никола.

Софи импулсивно се пресегна и завъртя дръжката: една камбанка издрънча мелодично и вратата се отвори.

— Браво, сестричке.

— Видях го веднъж в един филм — промърмори тя. После пристъпи в магазина и извика: — Ехо?

Не последва отговор.

Антикварният магазин беше мъничък — една дълга, правоъгълна стая, но стотиците огледала, някои от които висяха даже от тавана, го правеха да изглежда по-голям, отколкото е всъщност.

Софи вдигна глава и вдъхна дълбоко с разширени ноздри.