Майкъл Скот - Алхимикът

Като хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, той с изненада срещна погледа на Скати.

— Мислех, че спиш — каза той тихо.

Софи, която след няколко часа път се бе преместила на седалката до него, спеше свита, а Фламел похъркваше леко до Скати.

— Аз нямам нужда от сън — каза тя простичко.

Имаше много въпроси, които му се искаше да зададе, но попита само:

— Знаеш ли къде отиваме?

Тя се наведе напред, подпря ръце на облегалката му и положи брадичка върху ръцете си.

— Право напред, покрай пощенския клон — това е сградата с кулата, — а след Либи парк и Фокс Стрийт завий надясно и намери място за паркиране. — Тя кимна наляво, към редицата магазини, сгушени под белите арки. — Отиваме там.

— Там ли се намира баба ти?

— Да — отвърна кратко Скати.

— А тя наистина ли е вещица?

— Не просто вещица. Тя е първата Вещица.

— Как се чувстваш? — попита Софи. Тя стоеше на тротоара и се протягаше — беше се изправила на пръсти и извиваше гърба си в дъга. Вратът й изпука. — Това е хубаво — добави тя, като затвори очи и обърна лице към слънцето, което още се намираше високо в безоблачното нежносиньо небе.

— Аз би трябвало да ти задам този въпрос — рече Джош, като се измъкна от колата. Той се прозя и се протегна, въртейки глава насам-натам. — Не искам никога вече да карам кола — добави той. После й прошепна. — Радвам се, че си добре. — Той се поколеба. — Добре си, нали?

Софи се пресегна и стисна ръката на брат си.

— Така мисля.

Фламел излезе от колата и затръшна вратата. Скати вече се бе дръпнала настрани и стоеше на сянка под едно дърво. Измъкна от джоба си чифт огледални слънчеви очила и ги сложи. Алхимикът отиде при нея, докато Джош се опитваше да включи алармата. Колата изпиука веднъж и светлините й премигнаха.

— Трябва да поговорим — рече Фламел тихо, макар че улицата бе пуста. Прокара пръсти през късо подстриганата си коса и по ръката му останаха косми. Той ги погледна за миг, после избърса ръка в джинсите си. Върху лицето му се бе отпечатала още една година, леко увеличавайки бръчките около очите и от двете страни на устата му. — Тази, с която ще се видим, понякога е… — Той се поколеба, после добави: — … трудна.

— На мен ли го казваш? — промърмори Скати.

— Какво имаш предвид под трудна ? — попита разтревожен Джош. След всичко, с което се бяха сблъскали, трудна би могло да означава какво ли не.

— Своенравна, раздразнителна, свадлива… и това е, когато е в добро настроение — рече Скати.

— Ами когато е в лошо?

— Тогава най-добре изобщо да не сте в същия град!

Джош беше озадачен. Обърна се към алхимика.

— Тогава защо отиваме при нея?

— Защото Пернел така ми каза — отговори той търпеливо.

— Защото тя е Господарката на въздуха и може да научи Софи на основните неща от магията на въздушната стихия и защото може да й даде някои съвети как да се пази.

— От какво? — попита стреснато Джош.

— От самата себе си — отвърна сухо Фламел и тръгна обратно към Охай Авеню.

Скати излезе от сянката и го последва.

— Ще ми се да си бях взела слънчобран. Много лесно изгарям на това слънце — изсумтя тя, докато се отдалечаваха. — И почакай само да ми видиш луничките на сутринта.

Джош се обърна отново към сестра си; започваше да придобива някаква представа за бездната, която сега го делеше от близначката му.

— Имаш ли някаква представа за какво говорят? Да се пазиш от самата себе си? Какво ще рече това?

— Мисля, че знам. — Софи се намръщи. — Всичко около мен е толкова… гръмко, толкова ярко, толкова отчетливо, толкова наситено. Все едно някой го е усилил до дупка. Сетивата ми са толкова изострени; няма да повярваш какво чувам. — Тя посочи към една очукана червена тойота, която бавно се движеше по пътя. — Жената в онази кола говори по телефона с майка си. Казва й, че не иска риба за вечеря. — Посочи към един камион, паркиран в двор от другата страна на улицата. — Отзад на камиона има стикер; искаш ли да ти кажа какво пише на него?

Джош примижа; не можеше да разчете дори регистрационния номер.

— Преди, докато ядохме, вкусът на храната беше толкова силен, че едва не ме накара да повърна. Усещах вкуса на всяко отделно зрънце сол в сандвича. — Тя се наведе и вдигна от земята едно листо на якаранда 41 41 Род листно-декоративни растения (храсти и дървета). — Б.пр. . — Мога да проследя всяка жилка върху опакото на това листо със затворени очи. Но знаеш ли кое е най-лошото от всичко? Миризмите — каза тя, гледайки многозначително брат си.