Майкъл Скот - Алхимикът

— Помирисвате ли това?

Брат й поклати глава. Множеството огледала го изнервяха; постоянно виждаше свои отражения от всички страни и образът му във всяко огледало бе различен, пречупен или разкривен.

— Какво подушваш? — попита Скати.

— Прилича на… — Софи направи пауза. — … на дим от горящи дърва наесен.

— Значи е била тук.

Софи и Джош я изгледаха неразбиращо.

— Това е миризмата на Вещицата от Ендор, ароматът на нейната вещерска магия.

Фламел стоеше до вратата и оглеждаше улицата.

— Не може да е отишла далеч, щом е оставила магазина отключен. Ще отида да я потърся. — Той се обърна към Скати. — Как да я позная?

Тя се ухили, очите й блестяха лукаво.

— Повярвай ми, ще я познаеш, като я видиш.

— Връщам се след малко.

Когато Фламел излезе на улицата, един голям мотоциклет спря почти пред магазина. Мотористът изчака там няколко мига, после форсира двигателя и отпраши с мощен рев. Шумът беше невероятен: всичкото стъкло в магазинчето затрепери и завибрира. Софи притисна ушите си с ръце.

— Не знам колко още ще мога да понасям всичко това — прошепна тя през сълзи.

Джош поведе сестра си към прост дървен стол и я накара да седне. Приклекна от едната й страна. Искаше да подържи ръката й, но се боеше, че ще й причини болка. Чувстваше се напълно безполезен.

Скати коленичи пред Софи, така че лицата им се озоваха на едно ниво.

— Когато Хеката те пробуди , не успя да те научи как да активираш и потискаш усилените си възприятия. В момента сетивата ти работят непрекъснато, но невинаги ще е така, обещавам ти. С малко обучение и няколко простички защитни магии, ще се научиш да активираш сетивата си само за съвсем кратки периоди.

Джош погледна към двете момичета. Отново се почувства изолиран от близначката си: наистина изолиран. Те бяха двуяйчни близнаци и следователно не бяха с еднакви гени. Не изпитваха онези неща, за които често говореха еднояйчните близнаци — да чувстват болка, когато другият е ранен, да познават кога другият е в опасност, — но в момента усещаше страданието на сестра си. Искаше му се да може да направи нещо, за да облекчи болката й.

Като че ли прочела мислите му, Скати изведнъж каза:

— Мога да направя нещо, което би могло да помогне. — Близнаците доловиха колебанието в гласа й. — Няма да боли — добави бързо тя.

— Няма как да боли повече от това, което усещам сега — прошепна Софи. — Направи го — каза тя бързо.

— Първо ми трябва твоето разрешение.

— Соф… — опита да се възпротиви Джош, но сестра му не му обърна внимание.

— Направи го — повтори тя. — Моля те.

— Казах ви, че съм това, което вие човеците наричате вампир …

— Няма да пиеш кръвта й! — изрева Джош ужасен. Стомахът му се преобърна при тази мисъл.

— Казах ти и по-рано, моят клан не пие кръв.

— Не ме интересува…

— Джош — прекъсна го ядосано Софи и от гнева й нейната аура проблесна за секунда, изпълвайки внезапно магазина със сладкия дъх на ванилов сладолед. Някъде стъклени камбанки зазвънтяха от недоловим полъх. — Джош, млъкни. — Тя погледна към Скати. — Какво искаш да направя?

— Дай ми дясната си ръка.

Софи веднага протегна ръката си и Скати я взе между своите. После внимателно нагласи пръстите на лявата си ръка върху тези на момичето, палец върху палец, показалец върху показалец, кутре върху кутре.

— Вампирите-кръвопийци — рече тя отнесено, съсредоточена върху дланите им — всъщност са най-слабите, най-нисшите от нашия клан. Питали ли сте се някога защо пият кръв? Те всъщност са мъртви, сърцата им не бият, нямат нужда от храна, така че кръвта не им осигурява препитание.

— А ти мъртва ли си? — зададе Софи въпроса, който и Джош се готвеше да зададе.

— Не, не съвсем.

Джош погледна към огледалата, но ясно видя отражението на Скатах в тях. Тя улови погледа му и се усмихна.

— Не вярвай на онези стари глупости, че вампирите нямали отражение: разбира се, че имаме; все пак ние сме материални.

Джош гледаше внимателно как Скатах притисна пръстите си към тези на сестра му. Не изглеждаше да става нещо.

После зърна сребристо блещукане в едно огледало зад Скати и осъзна, че в отражението ръката на Софи е започнала да сияе с бледа сребърна светлина.

— Моят народ, Вампирския клан — продължи Скатах много тихо, взирайки се в дланта на момичето, — е от Следващото поколение.

В огледалото Джош видя, че светлината е започнала да се събира в дланта на Софи.

— Ние не сме Древни. Всички ние, които сме родени след гибелта на Дану Талис, изобщо не приличаме на родителите си; различаваме се от тях по непонятни начини.