Майкъл Скот - Алхимикът

— И по-рано споменаваше Дану Талис — промърмори Софи сънливо. — Какво е това, някакво място ли? — Нагоре по ръката й пълзеше топло, успокояващо усещане, което донякъде приличаше на бодежи, но бе гъделичкащо и приятно.

— Това бил центърът на света в Древните времена. Древната раса управлявала света от островен континент, известен като Дану Талис. Той се простирал от днешния бряг на Африка до бреговете на Северна Америка и навлизал в Мексиканския залив.

— Никога не съм чувала за Дану Талис — прошепна Софи.

— Чувала си — рече Скатах. — Келтите го наричали Острова Де Данан; днес светът го познава като Атлантида. — В огледалото Джош виждаше, че ръката на Софи вече грее в сребристобяло. Изглеждаше сякаш носи ръкавица. Искрящи пипалца от сребро се увиха около пръстите на Скати като изящни пръстени и тя потрепери.

— Дану Талис бил разцепен, защото Управляващите близнаци — Слънцето и Луната — се сбили на върха на Великата пирамида. Невероятните магически сили, които те освободили, нарушили природното равновесие. Чувала съм, че същата тази необуздана магия, носеща се в атмосферата, причинила промените в Следващото поколение. Някои от нас се родили чудовища, други останали между две различни форми, неколцина притежават необикновената способност да се преобразяват и могат да стават животни по своя воля. А други, като тези, които накрая образувахме Вампирския клан, открихме, че сме неспособни да чувстваме.

Джош изгледа остро Скатах.

— Какво имаш предвид под чувстваме ?

Девата-воин се усмихна и го погледна. Зъбите й му се сториха пораснали.

— Изпитваме слаби или никакви емоции. Липсва ни способността да усещаме страх, любов, да се радваме на чувствата на щастие и наслада. Най-добрите воини са не само тези, които не познават страх, но и тези, които не изпитват гняв.

Джош отстъпи от Скати и дълбоко въздъхна. Краката му започваха да се схващат, а пръстите му изтръпнаха. Освен това му се искаше да се отдалечи от вампирката. Сега всички огледала и гладки стъклени повърхности в магазина отразяваха сребристата светлина, лееща се от дланта на Софи нагоре по ръката на Скати. Тя изчезваше в плътта й, преди да стигне до лакътя.

Скати обърна глава да погледне към Джош и той забеляза, че бялото на очите й е станало сребристо.

— Вампирите-кръвопийци нямат нужда от кръвта. Имат нужда от емоциите, усещанията, съдържащи се в нея.

— Ти крадеш чувствата на Софи — прошепна Джош ужасен. — Софи, спри я…

— Не! — извика близначката му, отваряйки широко очи. Бялото на очите й, също като при Скати, бе станало сребърно. — Чувствам как болката си отива.

— Усещанията са прекалено силни, за да може сестра ти да ги понесе. Те стават болезнени и това я кара да се страхува. Аз само отнемам тази болка и страх.

— Защо някой би искал да чувства болка или страх? — зачуди се Джош на глас, едновременно заинтригуван и отблъснат от тази идея. Имаше нещо нередно в това.

— За да се чувства жив — отвърна Скати.

Още преди да отвори очи, Пернел Фламел знаеше, че е преместена в далеч по-сигурен затвор. На някое дълбоко, мрачно и зловещо място. Усети старото зло в стените и долови вкуса му във въздуха. Лежейки неподвижно, тя се опита да изостри сетивата си, но покривалото от злост и отчаяние бе твърде могъщо и тя откри, че не може да използва магията си. Напрегна слуха си и едва когато се увери, че в стаята няма никой друг освен нея, отвори очи.

Намираше се в килия.

Три от стените бяха от бетон, а четвъртата представляваше метална решетка. Зад решетката видя редица от други килии.

Намираше се в затвор!

Пернел спусна крака от тясната койка и бавно се изправи.

Забеляза, че дрехите й миришат слабо на морска сол, и й се стори, че долавя звуците на океана, който явно не беше далече.

Килията беше гола, дълга три метра и широка метър, с тясна койка, върху която имаше тънък матрак и неудобна мръсна възглавница. На пода до решетката беше оставена картонена табла. Върху нея имаше пластмасова кана с вода, пластмасова чаша и дебел къшей черен хляб в картонена чиния. При гледката на храната осъзна колко е гладна, но за момента Пернел пренебрегна глада и се приближи до решетките да надникне навън. Огледа се наляво и надясно, но видя само килии, които бяха празни.

Беше сама в този затвор. Но къде…

Точно тогава една корабна сирена, жаловита и отчаяна, отекна в далечината. Пернел потрепери. Внезапно разбра къде я бяха отвели слугите на Дий: намираше се на затворническия остров Алкатраз, Скалата.