Майкъл Скот - Алхимикът

Софи и Джош се спогледаха, но не казаха нищо. Скати се облегна и въздъхна драматично.

— Ще си промениш ли решението, ако ти кажа, че не искам да ходя там?

— Ни най-малко.

Софи се пъхна между седалките да погледне към малкия екран.

— Колко ли време ще ни отнеме? На какво разстояние сме? — зачуди се тя на глас.

— Ще ни отнеме по-голямата част от деня — рече Джош, като се приведе напред да погледне екрана. Когато косата му докосна тази на сестра му, между тях прескочи мъничка искра. — Трябва да излезем на магистрала едно. Ще минем по моста Ричмънд… — Пръстът му проследи цветните линии. — После по шосе 1–580, което накрая преминава в 1–5. — Той премигна изненадано. — Караме по него в продължение на повече от четиристотин и трийсет километра. — Натисна друг бутон, който изчисли нещо. — Цялото пътуване е малко над шестстотин и петдесет километра и ще отнеме поне шест часа и половина. До днес най-дългото ми шофиране беше около шестнайсет километра!

— Е, значи това ще е полезна практика за теб — каза алхимикът с усмивка.

— Коя е тази Вещица, която отиваме да видим? — попита Софи Скати.

Фламел си постави колана с щракване.

— Вещицата от Ендор.

Джош завъртя ключа и запали колата. Хвърли поглед в огледалото към Скати.

— И с нея ли си се сражавала? — попита той.

Скатах направи гримаса.

— Още по-зле — промърмори тя. — Тя ми е баба.

Царството на сенките се разпадаше. На запад облаците бяха изчезнали и големи части от небето вече липсваха, бяха останали само премигващите звезди и огромната луна на черния небосвод. Една по една звездите гаснеха, а луната започваше да се нащърбва по краищата.

— Нямаме много време — рече Мориган, гледайки към небето.

Дий, който клечеше на земята и събираше всички ледени късчета от Хеката, които можеше да намери, долови нотка на страх в гласа на Богинята-врана.

— Имаме време — каза той спокойно.

— Не можем да си позволим да сме тук, когато Царството на сенките изчезне — продължи тя, като погледна надолу към него с безизразно лице. Но от начина, по който се загърна с наметалото от врански пера, той разбра, че е нервна.

— Защо, какво ще стане? — попита я Дий с престорена наивност. Никога не бе виждал Богинята-врана в подобно състояние и изпитваше удоволствие от смущението й.

Мориган вдигна глава да погледне към нахлуващия мрак и в черните й очи се отразиха мъничките светлинки на звездите.

— Ние също ще изчезнем. Ще бъдем всмукани в нищото — добави тя тихо, гледайки как планините в далечината се превръщат в прах. После прахът се издигна във вихрушка към черното небе и изчезна. — Истинска смърт — прошепна Мориган.

Дий клечеше сред топящите се останки от Игдразил, докато около него изящният и прелестен свят на Хеката се превръщаше в прах, отвяван от невидими ветрове. Богинята бе създала своето царство от нищото и сега, без нейното присъствие, което да го крепи, то отново се връщаше там. Планините бяха изчезнали, отвени като песъчинки, цели части от гората бавно помръкваха и гаснеха като изключени лампи, а огромната луна, висяща ниско в небето, губеше контурите и яснотата си. Вече беше просто безформено кълбо. На изток изгряващото слънце представляваше златен кръг от светлина, а небето бе още синьо.

Богинята-врана се обърна към леля си.

— След колко време ще изчезне? — попита тя.

Бастет изръмжа и сви широките си рамене.

— Кой знае? Дори аз никога не съм виждала гибелта на цяло царство на сенките. След минути, може би…

— Това ми е достатъчно. — Дий остави меча Екскалибур на земята. Гладко полираното каменно острие отрази чернотата, пълзяща откъм запад. После Дий откри три от най-едрите парчета лед, които някога бяха част от Хеката, и ги постави върху него.

Мориган и Бастет се наведоха над раменете му и се втренчиха в меча. Отраженията им в него бяха разкривени.

— Какво е толкова важно, че трябва да го свършиш тук? — попита Бастет.

— Това беше домът на Хеката — отвърна Дий. — И тук, точно тук, на мястото на нейната смърт, връзката с нея ще е най-силна.

— Връзка… — изръмжа Бастет, а после кимна. Изведнъж беше разбрала какво ще опита Дий: най-тъмното и опасно от всички мрачни изкуства.

— Некромантия — прошепна Дий. — Ще говоря с мъртвата богиня. Тя е прекарала толкова хилядолетия тук, че това място е част от нея. Обзалагам се, че съзнанието й е още активно и не е напуснало това място. — Той се пресегна и докосна дръжката на меча. Черният камък засия в жълто и издълбаните по дръжката змии за миг оживяха, съскайки яростно и стрелкайки езици, преди отново да застинат. Ледът се топеше и стичаше по черния камък, покривайки го с тънък, лъскав слой. — Сега ще видим… — промърмори той.