Майкъл Скот - Алхимикът

— Как се чувстваш?

„Е, поне говореше със собствения си глас“.

— Като че ли съм болна от грип. — Тя се огледа. — Къде сме? Чия е тази кола?

Джош се усмихна широко и зъбите му се белнаха в сянката.

— Откраднахме я от Дий. Намираме се някъде на пътя извън Мил Вали и пътуваме обратно към Сан Франциско, струва ми се.

— Какво стана… какво стана там? — попита Софи.

Джош продължи да се усмихва.

— Ти ни спаси, с твоите пробудени магически сили. Беше невероятна: размахваше нещо като сребърен камшик от енергия и всеки път, щом той докоснеше някоя от котките или птиците-хора, тя се връщаше към обикновеното си състояние. — Гласът му заглъхна, когато Софи поклати глава. — Нищо ли не си спомняш?

— Малко. Чух как Пернел ми говори и ми казва какво да правя. Усетих как влива аурата си в мен — разказваше тя изумено. — Чувах я. Можех дори да я видя в известен смисъл. — Тя си пое дълбоко дъх на пресекулки. — После я отведоха. Това е всичко, което помня.

— Кой я отведе?

— Безликите хора. Много безлики хора. Видях как я повлякоха нанякъде.

— Какво искаш да кажеш с това безлики ?

Очите на Софи бяха широко отворени и изпълнени с ужас.

— Нямаха лица.

— Тоест носеха маски ли?

— Не, Джош, не маски. Лицата им бяха гладки — без очи, без нос, без уста, само гладка кожа.

Образът, който се оформи в главата му, беше силно обезпокоителен и той умишлено смени темата.

— Чувстваш ли се… по-различна? — Подбра думата внимателно.

Софи се замисли за момент. Какво му беше на Джош, защо беше толкова загрижен?

— Различна ли? В какъв смисъл?

— Помниш ли как Хеката пробуди магическите ти сили?

— Да.

— Какво е усещането? — попита той колебливо.

За миг в очите на Софи затрепка хладна сребриста светлина.

— Сякаш някой натисна някакво копче в главата ми, Джош. Почувствах се жива. За първи път през живота си се почувствах жива.

Джош усети внезапно и необяснимо жилване на ревност. С крайчеца на окото си зърна как Фламел и Скати излизат от ресторанта, а ръцете им са заети с торби.

— А сега как се чувстваш?

— Гладна — каза тя. — Ужасно гладна.

Ядоха мълчаливо: дюнери, яйца, наденички, грис и рулца, като ги преглъщаха с газирана вода. Скати закуси с плодове и вода.

Джош избърса устата си със салфетка и изтупа трохите от джинсите си. Това беше първото му нормално ядене от предишния ден по обяд.

— Отново се чувствам човек. — Той хвърли дяволит поглед към Скати. — Не се обиждай.

— Не се обиждам — увери го Скати. — Повярвай ми, никога не съм искала да бъда човек, макар че, струва ми се, това си има някои предимства — добави тя загадъчно.

Никола събра остатъците от закуската и ги пъхна в една хартиена кесия. После почука по екрана на сателитната навигационна система върху таблото.

— Знаеш ли как работи това?

Джош поклати глава.

— На теория знам. Въвеждаме някаква крайна цел и то ни показва най-краткия път дотам. Но никога досега не съм използвал подобно нещо. Колата на татко няма такава джаджа — добави той. Ричард Нюман караше петгодишно волво комби.

— Ако го поразучиш, ще можеш ли да го накараш да заработи? — настоя Фламел.

— Може би — отговори Джош със съмнение.

— Разбира се, че ще може. Джош е гений в компютрите — обади се гордо Софи от задната седалка.

— Това не е точно компютър — промърмори брат й и натисна бутона за включване. Големият квадратен екран премигна и светна. Един невероятно покровителствен глас ги предупреди да не въвеждат адреси в системата, докато шофират, а после нареди на Джош да натисне бутона ОК, за да потвърди, че е чул и разбрал предупреждението. Екранът премигна и веднага показа местоположението на хамъра на един безименен страничен път. Връх Тамалпайс се виждаше като малък триъгълник в горната част на екрана и стрелки сочеха на юг към Сан Франциско. Черният път, водещ към царството на Хеката, не беше показан.

— Трябва да отидем на юг — продължи Фламел.

Джош поекспериментира с бутоните, докато не намери главното меню.

— Добре. Трябва ми адрес.

— Въведи пощенския клон на ъгъла на Сигнал Стрийт и Охай Авеню в Охай.

От задната седалка се обади Скати.

— О, само не Охай. Моля те, кажи ми, че няма да ходим там.

Фламел се завъртя в седалката си.

— Пернел ми каза да отида на юг.

— Лос Анджелис е на юг, Мексико е на юг, дори Чили е на юг оттук. Има много хубави местенца, намиращи се на юг…

— Пернел ми каза да заведа децата при Вещицата — рече търпеливо Фламел. — А Вещицата е в Охай.