Майкъл Скот - Алхимикът

Те гледаха как Дий забързан влезе отново в храстите, насочвайки се към другата страна на огромното дърво-къща, където звуците от битката бяха най-силни. Миризмата на дим сега бе по-силна. Остър и горчив, той се кълбеше и виеше около дървото, носейки със себе си смрадта на древни места и отдавна забравени билки. Дървесината пращеше и пукаше, сокът в нея кипеше и изтичаше, а дълбокият басов тътен вече бе толкова силен, че караше цялото дърво да вибрира.

— Аз ще разчистя пътя — рече Скати и се втурна през лозите.

Почти моментално трима човека-птици полетяха към нея, последвани от двама човека-котки, тичащи на четири крака.

— Трябва да й помогнем! — каза отчаяно Джош, макар че нямаше представа какво би могъл да стори.

— Тя е Скатах; не й трябва нашата помощ — рече Фламел. — Първо, ще ги отведе далеч от нас…

Скатах се шмугна в храстите. Тичаше без усилие, а тежките й обувки не издаваха никакъв звук по меката почва. Птиците и котките я последваха.

— Ще намери нещо, в което да опре гръб, така че да могат да я нападат само от една посока, и ще се обърне да ги посрещне.

Така и стана — Скати опря гръб в един чепат дъб. Хората-котки бързо стигнаха до нея, ноктите им започнаха да пресвяткат, но нейните къси мечове бяха по-бързи. Една от птиците се спусна надолу с плясък на криле и протегнати нокти. Скатах заби в земята меча, който държеше в лявата си ръка, улови китката на създанието и рязко го дръпна, като отклони устрема му право към ръмжащите котки. Птицата инстинктивно ги нападна и след миг създанията се биеха помежду си. Веднага още двама хора-птици се спуснаха върху котките с диви крясъци. Скати измъкна меча си от земята и махна с него на Фламел и Джош.

Фламел потупа Джош по рамото.

— Тръгвай. Върви при Скатах.

Джош се обърна към алхимика.

— Ами ти?

— Аз ще изчакам малко, а после ще те последвам и ще пазя гърба ти.

И макар Фламел да ги бе изложил на ужасна опасност, не се съмняваше, че алхимикът ще пази гърба му. Той кимна, а после се завъртя, шмугна се през завесата от лиани и забърза, прегърнал здраво сестра си. Извън дървото шумът от битката бе невероятен, но той се съсредоточи върху пътеката непосредствено пред себе си, като внимаваше за корени или други неравности в терена, които биха могли да го препънат. Софи се размърда в ръцете му, очите й затрепкаха. Джош я стисна по-здраво.

— Не мърдай — каза той бързо, макар че не беше сигурен дали тя може да го чуе.

Промени посоката — насочи се надясно, встрани от биещите се създания. Неволно забеляза, че когато са тежко ранени, те възвръщат първоначалната си птича или котешка форма. Две зашеметени котки и три опърпани врани се надигнаха от прахта и го изгледаха как претичва покрай тях. Джош чуваше Фламел да тича зад него и усещаше аромата на мента в утринния въздух. До Скати оставаха още десет — петнайсет крачки и Джош знаеше, че озове ли се веднъж до нея, е в безопасност. Но точно когато стигна до Скати, забеляза как очите й се разширяват от ужас. Обърна се по посока на погледа й и видя една висока жена в древноегипетски одежди, с глава и нокти на котка, да преодолява със скок поне шест метра и да събаря Никола Фламел на земята. От лапата й изскочи голям сърповиден нокът и разсече надве късата му тояга, а после създанието отметна глава назад и зафуча победоносно.

Пернел Фламел беше изведена от мъничката си подземна килия от четирима дребни стражи, облечени изцяло в черна кожа и с мотоциклетни шлемове. Тя не беше сигурна дали са хора — със сигурност не можеше да долови следа от аура, пулс или дори тяхното дишане. Когато се събраха около нея, усети от тях да лъха на нещо старо и мъртво — като развалени яйца или презрели плодове. Помисли си, че може да са симулакруми, изкуствени създания, отгледани във вани с противна бълбукаща течност. Пернел знаеше, че Дий винаги е бил запленен от идеята да създаде свои следовници и бе прекарал десетилетия, експериментирайки с големи, симулакруми и хомункулуси.

Без да кажат нито дума, с отривисти жестове четирите фигури я изкараха от килията и я поведоха по дългия тесен, оскъдно осветен коридор. Пернел умишлено вървеше бавно, за да има време да събере сили, а и да огледа добре мястото. Джеферсън Милър, призракът на пазача, й бе казал, че се намира в подземието на „Енох Ентерпрайзис“, на запад от Телеграфния хълм, близо до прочутата кула „Койт“. Тя разбра, че се намира дълбоко под земята: по стените се стичаше влага, а въздухът бе толкова студен, че дъхът й излизаше на пара. Сега, когато бе извън килията и далеч от защитните магии и заклинания, тя усети как част от силата й започва да се връща. Пернел отчаяно се мъчеше да се сети за някоя магия, която би могла да използва върху стражите, но осъществяването на връзката с призрака на г-н Милър я бе изтощило и в слепоочията й пулсираше главоболие, което й пречеше да се съсредоточи.