Майкъл Скот - Алхимикът

Докато се изкачваха, усещаха острия мирис на горящо дърво, а звуците от битката станаха по-отчетливи. Котешкото врещене още повече заприлича на човешко, а птичите крясъци бяха ужасяващи. Те се смесваха с тръбящия рев на глиганите и съскането на натаирите. Сега, когато групичката вече не беше под земята, горещината и пушекът се усилиха и те започнаха да чуват още един звук — дълбок басов тътнещ стон.

— Трябва да побързаме — разнесе се гласът на Скати в по-сумрака. — Наистина трябва да побързаме… — И пресиленото спокойствие в гласа на Девата-воин уплаши Джош повече, отколкото ако бе изкрещяла. — Сега внимавайте, стигнахме до отвор. Намираме се в края на един дебел корен, на около трийсет метра от дънера. Далеч сме от битката — добави тя.

Джош сви зад един ъгъл и откри Скати, окъпана от лъчите на утринното слънце, проникващо през плетеницата от лози пред нея. Тя се обърна с лице към него, при което слънчевата светлина превърна червената й коса в злато и проблесна по остриетата на късите й мечове. В този миг Джош я видя такава, каквато е — древна и страховита Дева-воин. Звуците от битката долитаха отвсякъде, но по-силен от всички други шумове бе тътнещият стон, който сякаш идваше дълбоко изпод земята.

— Какъв е този звук? — попита той.

— Виковете на Игдразил — отвърна мрачно Скати. — Враговете на Хеката са подпалили Световното дърво.

— Но защо? — Джош сметна самата идея за ужасяваща — това старо живо дърво не бе причинило зло никому. Тази постъпка го накара да осъзнае с какво презрение се отнасяха Тъмните древни към живота.

— Силите на Хеката са неразривно свързани с него; нейната магия го е отгледала до такива размери, а неговата жизнена сила я поддържа могъща. Те вярват, че като го унищожат, ще унищожат и нея.

Фламел се появи задъхан по стълбите и застана зад Джош. Слабото лице на алхимика бе яркочервено и оросено от пот.

— Остарявам — каза той с горчива усмивка. Погледна към Скати. — Какъв е планът?

— Простичък — отвърна тя. — Измъкваме се оттук колкото може по-бързо. — После завъртя меча в лявата си длан, така че острието легна по дължината на ръката й. Тя посочи с дръжката.

Фламел и Джош застанаха до нея и се взряха през плетеницата от лози. От другата страна на поляната се бе появил доктор Джон Дий, който се промъкваше предпазливо през храстите. Късият меч с черно острие, който той държеше с двете си ръце, сияеше и трептеше със студена синя светлина.

— Дий — рече Фламел. — Никога не съм си представял, че ще ми е приятно да го видя. Това наистина е добра новина.

И Скати, и Джош го погледнаха изненадано.

— Дий е човек… което означава, че е дошъл тук с човешко транспортно средство — обясни алхимикът.

— Автомобил — кимна Скати в знак на съгласие, — което вероятно е оставил извън Царството на сенките.

Джош тъкмо щеше да попита откъде знае, че я е оставил навън, когато се досети за отговора.

— Защото е знаел, че ако я вкара тук, акумулаторът й ще се изтощи.

— Вижте — прошепна Скати.

Те видяха как един от огромните глиганоподобни Торк Алта изникна от високата трева зад Дий. Макар че все още бе в животинската си форма, той се вдигна на задните си крака и стана близо три пъти по-висок от човек.

— Ще го убие — промърмори Джош.

Мечът на Дий грейна в яркосиньо и той се хвърли назад към Торк Алта, замахвайки с оръжието в къса дъга. Внезапното движение като че ли изненада създанието, но то с лекота отби острието встрани… а после замръзна. На мястото, където мечът го бе докоснал, тънка кора лед се появи върху ръката на съществото, ситните кристалчета блещукаха на утринното слънце. Ледът покри гърдите на Торк Алта и плъзна надолу по едрите му крака и нагоре по раменете и главата. За секунди създанието бе затворено в блок от лед, набразден със синкави жилки. Дий се изправи, изтупа палтото си и ненадейно удари по леда с дръжката на меча си. Леденият блок се пръсна на милиони звънтящи късчета, всяко от които съдържаше частица от Торк Алта.

— Един от мечовете на стихиите — отбеляза мрачно Скати. — Екскалибур, Ледения меч. Мислех, че е изгубен преди векове, захвърлен в езерото, след като Арторий 34 34 Римският легионер Луций Арторий Каст, който според някои теории е прототипът на легендите за крал Артур. — Б.пр. умря.

— Изглежда, докторът го е намерил — промърмори Фламел.

Джош осъзна, че дори не се изненадва да чуе, че крал Артур е бил реална личност, и се зачуди кои ли други легендарни герои наистина са съществували.