Майкъл Скот - Алхимикът

— Ще започнем с по-възрастния — обяви Хеката.

Софи усети, че брат й се кани да възрази, но тя стисна ръката му толкова силно, че костите му изпукаха. Той пък я срита по глезена.

— Това е традиция — продължи Хеката. — Софи… — Тя направи пауза, а после попита: — Как са фамилното ти име и имената на родителите ти?

— Нюман… майка ми се казва Сара, а баща ми — Ричард. — Стори й се странно да нарича родителите си различно от мама и татко .

Зелената светлина в стаята стана по-ярка и близнаците видяха очертанията на Хеката на фона на една от сияещите стени. Макар че лицето й беше в сянка, очите й отразяваха зелената светлина като късчета полирано стъкло. Тя протегна ръка и допря с длан челото на Софи.

— Софи, дъще на Сара и Ричард от клана Нюман на расата човеци…

Тя започна на английски, но после заговори лирично красив език, който предхождаше зараждането на човечеството. Докато тя говореше, аурата на Софи засия и тялото й бе обгърнато от смътна сребриста светлина. Хладен полъх погали кожата й и тя спря да чува Хеката. Виждаше как устните на богинята се движат, но не можеше да различи думите сред звуците на собственото си тяло — дъха, влизащ и излизащ със свистене от носа й, притока на кръв в ушите й, силното туптене на сърцето в гърдите й. Усещаше натиск в слепоочията си, като че ли мозъкът й се уголемяваше в черепа. Болка пробяга по гръбнака й и се разпространи по всичките й кости.

После стаята започна да просветлява. Потоци искряща светлина кръжаха около Хеката, която сега изглеждаше по–стара. Софи започна да вижда аурата на богинята. Светлина се виеше и около ръката на Хеката и се стичаше по пръстите й, която Софи усети да прониква с леко пощипване в главата й. За миг почувства замайване, дезориентация, а после, през жуженето в ушите й, дочу думите на Хеката, които започнаха да придобиват смисъл.

— … аз пробуждам тази страшна сила в теб… — Богинята движеше ръце по лицето на Софи и докосването й беше и ледено, и огнено. — Това са сетивата, от които хората са се отказали — продължи Хеката. Тя притисна леко с палци клепачите на Софи. — Да виждаш…

Зрението на Софи сякаш разцъфна и затъмнената стая се обля в ослепително ярка светлина, сред която всичко в сенките се открои невероятно детайлно. Виждаше всяка нишка и шев в робата на Хеката, можеше да различи отделните косъмчета на главата й и мрежата от ситни бръчици, която видимо растеше в ъгълчетата на очите й.

— Да чуваш…

Сякаш издърпаха памук от ушите на Софи. Изведнъж тя можеше да чува наистина. Разликата беше, все едно е слушала музика на слушалките на своя айпод, а после е пуснала същото парче на стереоуредбата в спалнята си. Всеки звук в стаята се усили: свистенето на дъха през ноздрите на брат й; леките проскърцвания от движенията на гигантското дърво над тях, дращенето на невидими твари, пъплещи сред корените. Надавайки ухо, тя можеше да чуе дори далечните звуци на битката: птичи крясъци, котешко ръмжене и глигански вой.

— Да вкусваш…

Пръстите на Хеката докоснаха устните на Софи и момичето усети, че езикът й изтръпва. Облиза устните си и усети следи от плодовете, които беше яла по-рано, откри, че може да вкусва въздуха — той имаше богат и землист вкус — и дори да различава водните капчици в него.

— Да докосваш…

Кожата на Софи сякаш се събуди. Платът, който я покриваше — мекият памук на тениската й, твърдият плат на джинсите, златната верижка със зодиакалния знак на шията й, топлите памучни чорапи — всички те пораждаха различни и отчетливи усещания върху кожата й.

— Да помирисваш…

Софи се олюля от връхлетялата я внезапна експлозия от миризми, от които й се насълзиха очите: пикантният неземен аромат на Хеката, наситеният землист мирис на подземието, двайсет и четири часовият дезодорант на брат й, който очевидно не беше траен, гелът в косата й, който уж трябваше да е без мирис, ментата в пастата за зъби, която бе използвала по-рано.

Аурата на Софи засия, сребърна мъгла се надигна от кожата й като над повърхността на езеро и обви тялото й в белезникав пашкул. Софи затвори очи и отпусна глава назад. Цветове, миризми и звуци я връхлитаха: всички усещания бяха по-ярки, по-силни от всичко, което бе изпитвала досега, и бяха донякъде болезнени… не, бяха наистина болезнени. Болеше я. Главата й туптеше, костите я боляха, кожата я сърбеше — всичко беше прекалено интензивно. Софи, без да иска, разпери ръце… и се издигна десет сантиметра над пръстения под.