Майкъл Скот - Алхимикът

Близнаците усещаха, че Хеката се движи около тях. Не можеха да чуят движението й, но я следяха по звука на гласа й. Когато заговори зад тях, и двамата подскочиха.

— Някога човечеството се нуждаеше от всички сетива, за да оцелява. — Настъпи дълга пауза, а когато Хеката заговори отново, беше толкова близо, че дъхът й разроши косата на Софи. — После светът се промени. Дану Талис потъна под океана и Епохата на гущерите отмина, дойде Времето на леда и човеците станаха… изтънчени. — Тя произнесе думата като обида. — Човеците станаха лениви и надменни. Решиха, че не се нуждаят от цялата сила на сетивата си, и постепенно я изгубиха.

— Казваш, че сме изгубили магическите си сили, защото сме станали мързеливи — рече Джош.

Софи въздъхна тихо; някой ден брат й щеше да ги вкара в сериозна беля.

Но когато Хеката отвърна, гласът й бе изненадващо мек, почти нежен.

— Това, което вие наричате магия , не е нищо повече от проява на въображението, предизвикана от сетивата и оформена от силата на вашата аура. Колкото по-силна е аурата, толкова по-мощна е магията. Вие двамата криете в себе си необикновен потенциал. Алхимикът е прав: можете да станете най-великите магьосници, които светът някога е познавал. Но има един проблем — продължи Хеката. В стаята просветля и двамата видяха фигурата на жената в средата, точно под една плетеница от корени, която приличаше досущ на хищна ръка, протегната от тавана. — Човеците са се научили да живеят без сетивата си. Мозъкът възпира толкова много информация да достигне до съзнанието ви, че вие живеете като в мъгла. Това, което мога да направя аз, е да пробудя дремещите ви сили, но съществува опасност — съвсем реална опасност — това да претовари сетивата ви. — Тя замълча, а после попита: — Готови ли сте да поемете този риск?

— Аз — да — отвърна незабавно Софи, преди брат й да успее да възрази. Боеше се, че ако той изтърси някоя саркастична забележка, богинята може да му направи нещо. Нещо гадно и смъртоносно.

Богинята се обърна да погледне към Джош.

Той се взря към сестра си в полумрака. Зелената светлина придаваше на лицето й болнав оттенък. Пробуждането щеше да е опасно, може би дори смъртоносно, но той не можеше да позволи Софи да изтърпи това сама.

— Готов съм — заяви Джош предизвикателно.

— Тогава да започваме.

Дий изчака и последните птици и котки да изчезнат в царството на Хеката, и чак тогава излезе от колата и закрачи към скрития вход. Синухе, слугата на Бастет, беше тръгнал по-рано, следвайки ревностно своята господарка в царството, но Дий не беше чак толкова ентусиазиран. Да влезеш първи в битка, винаги бе лоша идея. Войниците в задните редици бяха тези, които обикновено оцеляваха. Той предполагаше, че стражите на Хеката са се струпали току зад невидимата стена, и не изпитваше желание да бъде първият, който ще мине през отвора. Това не означаваше, че е страхливец, мислеше си той; означаваше, че е предпазлив, а именно предпазливостта го бе съхранила жив толкова векове. Дребният мъж се загърна в своето кожено палто за две хиляди долара миг преди да пристъпи в пролуката. Остави зад себе си мразовития утринен въздух и навлезе в…

… бойно поле.

Навсякъде имаше трупове и никой от тях не бе човешки.

Птиците на Мориган се бяха изменили, с влизането в царството на Хеката: бяха станали човекоподобни… макар и не съвсем. Сега бяха издължени и слаби като господарката си. Крилата им се бяха уголемили и придобили конструкцията на прилепови, свързваха се с човекоподобните им тела посредством прозрачна кожа и завършваха със смъртоносни нокти. Главите им си оставаха птичи.

Сред покритото с пера поле лежаха и няколко котки. Те също бяха придобили човешки вид с навлизането си в Царството на сенките, но подобно на Бастет бяха запазили котешките си глави. Лапите им бяха едновременно човешки ръце и котешки лапи и завършваха със закривени, остри като бръснач, нокти, а телата им бяха покрити с фин пух.

Колкото и да се оглеждаше, Дий не можеше да види нито един загинал от слугите на Хеката и изведнъж се уплаши: кой ли пазеше царството на богинята? Бръкна под палтото си и извади меча, който някога се наричаше Екскалибур, а после тръгна към огромното дърво, което се издигаше над утринната мъгла. Зората окъпа древното черно острие в кървавочервено.

— Птици-хора — промърмори Скатах и добави една ругатня на древния келтски език от младостта си.

Мразеше птицехората; от тях получаваше обриви. Тя стоеше пред входа на Игдразил, гледайки как създанията излизат от гората. Митологиите на всички народи включваха истории за хора, които са се превърнали в птици, или птици, които са се преобразили в получовешки същества. През дългия си живот Скати бе срещала много от създанията и веднъж дори животът й беше сериозно застрашен в битка с един сирин, бухал с глава на красива жена. От онази среща насам бе алергична към птичи пера. Кожата вече започваше да я сърби и тя усещаше как в носа й се надига кихавица. Създанията на Мориган се движеха тромаво — като прегърбени хора, влачещи ръце по земята. Те бяха слаби воини, но често постигаха успех само с числеността си.