Майкъл Скот - Алхимикът

— Вчера каза, че трябва да ни отведе от книжарницата, за да сме в безопасност… а сега изведнъж трябва да ни обучават, за да можем да се защитим от Дий и тези Тъмни древни. Повярвай ми, Софи, Никола Фламел играе своя собствена игра.

Погледът на Софи се премести към алхимика. Тя го познаваше от няколко месеца и си спомняше как беше написала в своя блог, че го мисли за готин. Разбира се, сега осъзнаваше, че всъщност изобщо не го познава. Човекът, когото мислеше за Ник Флеминг, бе самозванец. Една лъжа. Фламел я гледаше съсредоточено и за миг й се стори, че той знае за какво си говорят.

— Не е нужно и двамата да се подлагаме на това пробуждане — продължи Джош. — Нека само аз да го направя.

Софи отново го погледна в очите.

— А как си мислиш, че ще се чувствам аз, ако ти се случи нещо?

Този път Джош не намери думи. Доскоро изобщо не му бе хрумвала мисълта, че нещо лошо може да се случи със сестра му. Но сега именно тази мисъл го ужасяваше.

Софи хвана ръцете на брат си.

— От мига, в който сме родени, сме правили всичко заедно — каза тя с тих и спокоен глас. — И тъй като мама и татко толкова често отсъстват, всъщност винаги сме били само ти и аз. Ти винаги си се грижил за мен, аз винаги съм те пазила. Няма да ти позволя да минеш през този… процес сам. Ще го направим така, както сме правили всичко друго — заедно.

Джош изгледа дълго и настойчиво сестра си.

— Сигурна ли си? — попита той. Започваше да вижда една нова Софи.

— Никога не съм била по-сигурна.

И двамата знаеха онова, което остана неизречено: никой от тях не искаше да остане сам, ако нещо се случеше по време на пробуждането .

Накрая Джош кимна. После стисна ръката на сестра си и двамата се обърнаха към алхимика, Хеката и Скати.

— Готови сме — казаха близнаците.

— Мориган е тук — уведоми ги Скати, докато влизаха след Никола и Хеката през голямата порта, водеща към вътрешността на дървото. Тя се бе преоблякла в черни панталони, черна тениска с бие покрай врата без ръкави и военни обувки с дебели подметки. Носеше на гърба си два къси меча, чиито дръжки стърчаха над раменете й, и беше намазала очите и скулите си с черна боя, от което лицето й стряскащо приличаше на череп. — Довела е със себе си Бастет. Вече нахлуват в Царството на сенките.

— Хеката може да ги отблъсне, нали? — попита Софи.

Тя имаше съвсем бегла представа за силите на богинята, но мисълта, че може да има същество по-могъщо от нея, бе ужасяваща.

Скати сви рамене.

— Нямам представа. Дошли са с големи сили: довели са своите армии със себе си.

— Армии ли? — повтори като ехо Джош. — Какви армии? Още кални хора ли?

— Този път няма големи. Довели са небесните птици и земните котки.

Софи се изсмя нервно.

— Птици и котки — какво могат да направят те?

Скати хвърли поглед към момичето. Бялото на очите й се открояваше на фона на черната бойна окраска.

— Видя какво направиха птиците с колата по пътя насам.

Софи кимна, внезапно усетила гадене в стомаха си. Образите на противните черни врани, кълвящи предното стъкло и пробиващи дупки в металния капак, щяха да я преследват, докато е жива.

— Е, представи си какво ще стане, ако се съберат десетки хиляди птици.

— Десетки хиляди… — прошепна Софи.

— По-скоро стотици хиляди — поправи се Скати, свивайки по един тесен коридор. — Натаирските разузнавачи определят броя им приблизително на половин милион.

— Не спомена ли и котки? — попита Джош.

— Да. Безброй.

Джош погледна към сестра си. Постепенно започваха да осъзнават пред каква ужасна опасност са изправени. Можеха да умрат в това странно Царство на сенките и никой никога нямаше да разбере. Усети как сълзи запариха очите му и премигна, за да ги прогони; родителите им щяха да се чудят до края на живота си какво е станало с тях.

Коридорът, по който вървяха, свърна в друг, още по-тесен проход. Таванът беше толкова нисък, че близнаците трябваше да вървят с приведени глави. Нямаше стълбища, но коридорът се виеше все по-надолу в дълга, полегата спирала. Близнаците осъзнаха, че се спускат в недрата на земята, дълбоко под дървото. Стените станаха по-тъмни, в гладката дървесина сега имаше прорасли корени, които стърчаха криви навън и дърпаха косите им като хищни пръсти. Въздухът стана по-влажен, изпълнен с мириса на глина и свежа пръст, гниещи листа и новопоникнали стръкове.

— Тази къща наистина е жива — каза Софи учудено, щом свърнаха в друг виещ се спираловиден коридор, който бе образуван изцяло от чепатите и възлести корени на голямото дърво, издигащо се над тях. — Въпреки че ние вървим през нея, въпреки стаите, прозорците и езерцата, това все пак е живо дърво! — Идеята й се стори едновременно поразителна и плашеща.