Майкъл Скот - Алхимикът

Синухе махна с ръка към събраните птици и котки.

— Имахме нужда от нашите съюзници — каза той кратко.

Дий кимна. Предполагаше, че Бастет в момента се придвижва през различни царства на сенките, граничещи с човешкия свят. Непоносимостта на Древната раса към желязото означаваше, че някои съвременни удобства като коли и самолети са недостъпни за тях. Тънките му устни се извиха в невесела усмивка; ето защо Древните се нуждаеха от хора като него и Синухе, за да изпълняват ролята на техни посредници.

Дий по-скоро почувства, отколкото видя как птиците по дърветата се размърдаха: половин милион, а може би и повече глави се обърнаха на запад. Той проследи погледа им към най-тъмната част на небето. Отначало не можеше да види нищо, но после високо в небосвода се появи една сянка, която се забелязваше поради това, че затъмняваше звездите. Мориган идваше.

Дий знаеше, че в сърцевината на всяка легенда има зрънце истина. Докато гледаше нагоре в нощното небе как бледоликото създание приближава от запад, развяло своето пернато наметало след себе си като огромни криле, му се стори, че разбира откъде произлизат легендите за вампирите Носферату. През дългия си живот той бе срещал вампири — истински, — но никой от тях не бе толкова ужасяващ като Богинята-врана.

Мориган се спусна на земята точно пред хамъра. Котките се пръснаха в последния момент, преди тя да свие наметалото си и да кацне. В полумрака се виждаше само белият овал на лицето й; очите й бяха черни като нощта, приличаха на прогорени в хартия дупки.

После котките заръмжаха — ниско бучене, от което затрептя въздухът, — и Бастет излезе от сенките. Богинята-котка носеше бяла памучна роба като на египетска принцеса и държеше копие, високо колкото нея. Закрачи през морето от котки, които се разделяха пред нея и се събираха отново подире й. Когато се изправи над Мориган, тя се поклони дълбоко на Богинята-врана.

— Племеннице, време ли е? — измърка тя.

— Време е — отвърна Мориган, като също се поклони. Отхвърли наметалото си назад и разкри един лък, преметнат през рамото й. Свали го и постави на тетивата стрела от колчана на хълбока си.

А после двете Древни се втурнаха като една към наглед непроходимия храсталак и скочиха през него.

Котките и птиците се устремиха подире им.

— Започва се — рече весело Синухе, като взе оръжията си — два извити египетски бронзови меча — и излезе от колата.

„Или пък свършва“ — помисли си Дий, но запази своите страхове за себе си.

Джош стоеше в края на древната гора заедно със сестра си и гледаше как три мънички крилати създания, които поразително приличаха на дракони, се вият и танцуват в първите лъчи на утринното слънце.

— Не искам да го правиш — каза Джош.

Софи сложи длан върху ръката на брат си.

— Защо не? — попита тя.

Застана пред него, принуждавайки го да я погледне. Зад него се виждаха Фламел, Скати и Хеката на входа на невероятно големия Игдразил, които ги наблюдаваха. Навсякъде около тях шетаха хиляди Торк Алта както в човешка, така и в глиганска форма, и се готвеха за битка. Глиганите носеха кожена броня, покриваща бутовете и гърбовете им, а човекоподобните Торк Алта бяха въоръжени с бронзови копия и мечове. Огромни ята натаири се носеха в небето, а храстите и високите треви гъмжаха от невидими лазещи, плъзгащи се, щъкащи твари. Стражи бяха заели позиции по целия Игдразил, покатерени на големите клони и стоящи на пост с лъкове и копия на всеки прозорец.

Софи погледна в ясните сини очи на брат си. Виждаше собственото си отражение в тях и внезапно осъзна, че те са насълзени. Тя посегна към лицето му, но той улови ръката й и стисна нежно пръстите й.

— Не искам да ти се случи нещо — каза той простичко.

Софи кимна, без да се осмели да заговори. Тя изпитваше същото.

Три от огромните, подобни на птерозаври, натаири прелетяха над тях и вятърът от крилете им вдигна облаци прах от земята. Нито Софи, нито Джош погледнаха нагоре.

— Никола каза, че съществува риск — продължи Джош, — но Хеката каза, че е опасно, може би дори смъртоносно. Искам да прекъснеш това пробуждане , ако нещо се обърка — завърши той бързо.

— Трябва да го направим. Никола каза…

— Не съм съвсем сигурен, дали му вярвам — прекъсна я Джош. — Имам чувството, че нещо крие. Прекалено настоява, че Хеката трябва да пробуди силите ни въпреки опасностите.

— Той каза, че това е единственият ни шанс — упорстваше Софи.