Майкъл Скот - Алхимикът

Докато Скатах говореше, Софи наблюдаваше Хеката и за миг зърна нещо тъмно и неизмеримо древно в очите на момиченцето.

— Оцеляла съм през хилядолетията, защото съм вярвала на собствената си преценка — сопна се Хеката. — Но съм избирала страна, когато си е заслужавало да се боря за нещо.

— Сега — каза меко Никола Фламел — мисля, че е дошло време отново да избираш. Но само ти можеш да решиш, дали си заслужава да се бориш за това?

Хеката сякаш не чу въпроса и се обърна към Софи и Джош. Малката й ръчица направи движение във въздуха и аурите на близнаците моментално грейнаха в сребърна и златна светлина. Хеката наблюдаваше сребърните мехурчета, пълзящи по пашкула, обвил Софи, и проследяваше плетеницата от златни жилки, които се движеха нагоре-надолу по аурата на Джош.

— Може и да си прав — каза тя накрая. — Може това наистина да са онези, за които се говори в проклетия Сборник. От много векове не съм виждала толкова чисти аури. Те притежават огромен неовладян потенциал.

Фламел кимна.

— Ако имах време, щях да се заема и да ги обуча както трябва, постепенно да пробудя дремещите им сили… но събитията се стекоха против мен и времето е онази ценност, с която не разполагам. Ти си способна да отключиш техния потенциал. Можеш за миг да направиш нещо, което иначе би отнело години.

Хеката погледна през рамо към алхимика.

— Има си причина да отнема години — рече тя презрително. — Човеците почти не използват сетивата си. Но въпреки това ти предлагаш да пробудим у тези двамата пълния им потенциал. Няма да го сторя: претоварването на сетивата може да ги унищожи, да ги подлуди.

— Но… — понечи да възрази Фламел.

— Няма да го направя. — Тя се обърна отново към близнаците. — Това, което той иска от мен, може да ви убие… ако сте късметлии — рече Хеката, после се обърна и излезе стремително от стаята, оставяйки подир себе си малки, покрити с трева следи.

За момент близнаците останаха безмълвни. После Джош проговори:

— Какво искаше да каже тя…?

Но Никола мина забързан покрай него и излезе в коридора след Хеката.

— Тя преувеличава — извика той през рамо. — Опитва се да ви уплаши.

— Е, успя — промърмори Джош. Погледна към Скатах, но тя му обърна гръб и излезе в градината. — Хей — извика той, като забърза след нея, — върни се. Имам въпроси. — Усети внезапен прилив на гняв; беше му писнало да се държат с него като с дете. Двамата със сестра му заслужаваха някои отговори.

— Джош — предупреди го Софи.

Но брат й се стрелна покрай нея и посегна да хване Скатах за рамото. Пръстите му не успяха даже да я докоснат. Изведнъж той бе уловен, завъртян и преметнат във въздуха. Стовари се върху земята толкова тежко, че въздухът излезе от дробовете му, а мечът на Скатах бе насочен към лицето му. Тя заговори шепнешком.

— Снощи ти обиди богиня от Древната раса; днес успя да раздразниш една от Следващото поколение — а още дори не се е съмнало — добави тя. После Девата-воин прибра меча си в ножницата и погледна към изумената Софи. — Той винаги ли е такъв? — попита Скати.

— Какъв? — попита Софи.

— Глупав, неразумен, безразсъден… Да продължавам ли?

— Няма нужда. Да, обикновено е такъв. Понякога е и по-зле. — Като бяха малки, тя често дразнеше Джош, че той е взел всички гени за действие, докато тя е взела всички гени за мислене. Брат й беше импулсивен и безразсъден, но ако бъдем честни, помисли си тя, беше също така верен и можеше да се разчита на него.

Скатах помогна на Джош да се изправи на крака.

— Ако продължаваш в същия дух, няма да изкараш дълго на този свят.

— Просто исках да ти задам няколко въпроса.

— Имаш късмет. Преди два-три века вероятно щях да те убия. Падах си малко кибритлийка — призна си тя, — но работя върху самоконтрола си.

Джош потърка кръста си. Ако Скатах го беше тръшнала върху камъните, можеше наистина да пострада, но той призна, че тя бе достатъчно внимателна, за да го хвърли върху тревата и мъха.

— Това приличаше на джудо хвърляне — рече той с треперещ глас, като се опитваше да звучи небрежно и да смени темата.

— Нещо такова…

— Между другото къде си учила джудо?

— Не съм учила джудо. Създала съм далечните предшественици на повечето бойни изкуства, които се изучават днес — отвърна червенокосата Дева-воин, а ярките й зелени очи блестяха лукаво. — Всъщност и на двама ви няма да навреди, ако ви покажа няколко прости движения.

— Мисля, че можем да се справим и с нещо по-сложно — каза Джош. — Изучавали сме таекуондо две години, докато родителите ни преподаваха в Чикаго, и една година карате в Ню Йорк… или пък беше Бостън?