Майкъл Скот - Алхимикът

— Софи — прошепна Джош, неспособен да скрие ужаса в гласа си. — Софи…

Сестра му, обвита в преливащо сребърно сияние, се носеше във въздуха точно пред него. Светлината, излъчваща се от тялото й, бе толкова силна, че оцветяваше кръглата стая в сребристо. Беше като сцена от филм на ужасите.

— Не я докосвай — заповяда строго Хеката. — Тялото й се опитва да се справи с пороя от усещания. Това е най-опасният момент.

Устата на Джош пресъхна.

— Опасен… какво имаш предвид под опасен ? — Чувстваше, че най-лошите му страхове са на път да се сбъднат.

— В повечето случаи мозъкът не може да се справи със засилените усещания на пробуждането .

— В повечето случаи ли? — прошепна той ужасен.

— Почти винаги — рече Хеката и той долови съжалението в гласа й. — Ето защо не исках да правя това.

Джош зададе въпроса, чийто отговор всъщност не искаше да знае:

— Какво става в тези случаи?

— Мозъкът на практика изключва. Човекът остава в кома, от която никога не се събужда.

— И Фламел знаеше, че това може да се случи? — попита Джош, усещайки как в него се надига мощна вълна гняв. Догади му се. Алхимикът бе знаел, че пробуждането вероятно ще прати него и Софи в кома, и въпреки това им позволи да го направят. Яростта закипя в него, подхранвана както от страха, така и от ужасното чувство за измяна. Беше смятал Фламел за свой приятел. Явно бе грешал.

— Разбира се — отвърна Хеката. — Той ви каза, че има опасност, нали?

— Не ни каза всичко — тросна се Джош.

— Никола Фламел никога и на никого не казва всичко. — Половината от лицето на Хеката бе огряна от сребристата светлина, излъчваща се от Софи, а другата оставаше в сянка. Внезапно ноздрите и очите на богинята се разшириха. Тя вдигна поглед към тавана от корени. — Не… — прошепна тя. — Не!

Софи рязко отвори очи и изпищя:

— Огън!

— Те запалиха Световното дърво! — изкрещя Хеката, а лицето й бе разкривено в свирепа гримаса.

Тя блъсна Джош настрани и се втурна по коридора, оставяйки го сам с онази, която някога беше неговата близначка. Той се втренчи в момичето, носещо се във въздуха пред него, без да знае какво да прави, страхувайки се дори да го докосне. Знаеше само че за първи път в живота си те двамата са различни — по начин, които не би могъл ни най-малко да проумее.

— Трябва да вървим. — Никола Фламел хвана Джош за рамото и го разтърси, връщайки го към настоящето.

Джош се обърна да погледне алхимика. По бузите му имаше сълзи, но той не осъзнаваше това.

— Софи… — прошепна Джош.

— … ще се оправи — каза твърдо Никола.

Викове отекнаха в коридора навън, остър звън на оръжия се смеси с рева на хора и животни. Над всичко това се извиси радостният смях на Скатах. Фламел хвана за ръката Софи, която все още се носеше на десет сантиметра от пода, и аурата му грейна в бяло-зелено. Нежно я свали обратно на земята. Веднага, щом краката й стъпиха, силата сякаш напусна тялото й и той я улови, преди да се свлече на пода в безсъзнание.

Джош в същия миг се озова до сестра си. Избута Фламел и я прегърна. Пропукваща енергия се стрелна от гаснещата аура на Софи към тялото му, но той дори не усети леките боцкания. Когато вдигна поглед към Фламел, лицето му бе гневно.

— Ти си знаел — обвини го той, — знаел си колко опасно е това. Сестра ми можеше да остане в кома.

— Знаех, че няма да стане така — каза спокойно Никола, като приклекна до Джош. — Вашите аури са твърде силни. Знаех, че и двамата ще оцелеете. Никога не бих изложил умишлено някого от вас на опасност. Кълна се. — Той посегна към китката на Софи, да провери пулса й, но Джош отблъсна ръката му. Не му вярваше; искаше да му вярва, но думите на Фламел звучаха фалшиво.

И двамата подскочиха, когато агонизиращ котешки вой се разнесе в коридора отвън. Той бе последван от гласа на Скати.

— Наистина трябва да тръгваме. И то веднага!

Миризмата на горящо дърво се усили и пипала сив дим пропълзяха в стаята.

— Трябва да вървим. Ще говорим за това по-късно — каза твърдо Фламел.

— Ще говорим, и още как — обеща Джош.

— Аз ще ти помогна да я носиш — предложи алхимикът.

— Мога и сам — рече Джош и взе сестра си на ръце. Нямаше да повери Софи на никой друг. Изненада се колко е лека и си помисли, че доста е заякнал след месеците тежки тренировки по ръгби.

Алхимикът вдигна късата тояга, която бе оставил подпряна на стената, и я завъртя във въздуха пред себе си. Върхът й засия в зелено, оставяйки съвсем леки димни следи с изумруден цвят.