Майкъл Скот - Алхимикът

— Готов ли си? — попита Фламел.

Джош кимна, притиснал здраво сестра си към гърдите си.

— Каквото и да стане, каквото и да видиш, не спирай и не се обръщай. Всичко извън тази врата не би се поколебало да те убие.

Джош последва Фламел през вратата… и веднага се спря, вцепенен. Скати стоеше по средата на тесен коридор, а двата й къси меча се движеха с невероятна бързина пред нея. В коридора се тълпяха някои от най-кошмарните създания, които Джош някога бе виждал. Твари, които не бяха нито животни, нито хора. Човешки тела с котешки глави ръмжаха и замахваха с лапи към Скати, а когато ноктите им срещаха мечовете й, летяха искри. Други, пак с човешки тела, но с огромни клюнести гарванови глави, кълвяха към нея, опитвайки се да й извадят очите или да разкъсат плътта й.

— Скати, залегни! — извика Фламел и без да се увери дали го е чула, протегна ръката си с късата тояга напред.

Аурата му пламна в зелено и въздухът се изпълни с острия аромат на мента. Изумрудено въртящо се кълбо от светлина изникна на върха на тоягата и се стрелна напред с пукащ звук. Скати едва успя да се приведе, преди кълбото да прелети покрай нея с пращене и да се пръсне в тавана точно над главата й. То остана там като петно от боя, от което започна да капе лепкава зелена светлина. Покритата с белези глава на една раирана котка се подаде от съседен коридор, устата й бе зейнала, а зъбите блестяха. Тя зърна Скати, хвърли се към нея… и една капка от лепкавата светлина падна върху главата й. Съществото подивя. Втурна се обратно в коридора, като нападаше всичко по пътя си. Един човек-птица пристъпи напред и бе окапан от зелената светлина. По черните му криле веднага се появиха дупки и той отскочи назад с отвратително грачене. Джош забеляза, че макар зелената светлина, която бе гъста като мед, да обгаряше създанията, не увреждаше дървото. Знаеше, че би трябвало да обръща внимание на всичко, но сега всичките му мисли бяха насочени към сестра му. Тя дишаше бързо, а зад затворените й клепачи очите й играеха.

Скати се изправи на крака и се втурна назад към Фламел и Джош.

— Впечатляващо — промърмори тя. — Не знаех, че можеш да правиш това.

Фламел завъртя тоягата като параден жезъл.

— Това фокусира силата ми.

Скати се озърна.

— Изглежда сме в капан.

— Хеката тръгна насам — рече Никола, като се обърна надясно и посочи към една непроходима преграда от сплетени корени. — Видях я да излиза тичешком от стаята и да минава през това. — Той пристъпи към плетеницата и протегна ръка. Тя изчезна до лакътя.

— Аз ще мина първа — рече Скати.

Джош забеляза, че макар да се беше сражавала срещу смъртоносната паплач от птици и котки, по тялото й нямаше нито драскотина и нито един косъм в прическата й не беше разместен. Тя дори не беше задъхана, макар че ако наистина бе вампир, нямаше нужда да диша, помисли си той. Скати се стрелна напред и в последния миг, преди да стигне до стената от корени, скочи, кръстосала мечовете на гърдите си.

Фламел и Джош се спогледаха за миг… а после главата на Скати се подаде през наглед плътната плетеница от корени.

— Чисто е.

— Аз ще поема ариергарда — рече Фламел, като отстъпи, за да може Джош да мине пред него. — Ще се погрижа за всичко, което ни последва.

Джош кимна, тъй като не желаеше да говори на Фламел. Още беше бесен на алхимика, задето бе изложил на опасност живота на сестра му, но също така признаваше, че Фламел сега се бие за тях, излагайки се на съвсем реална опасност, за да ги защити. Джош пристъпи към стената от сплетени корени и плътно набита пръст, затвори очи… и мина право през нея. За миг усети влага и мраз, а после отвори очи, за да види Скати точно пред себе си. Стоеше в ниска, тясна кухина, образувана от възлестите корени на Игдразил. Туфи зелен мъх излъчваха мъжделива зелена светлина и той видя, че Скати е застанала в подножието на редица тесни, неравни стъпала, водещи нагоре в полумрака. Девата-воин се вслушваше в нещо, но преди Джош да успее да я попита какво чува, Фламел пристъпи през стената. Усмихваше се, а върхът на тоягата му оставяше следи от зелен газ.

— Това би трябвало да ги задържи за известно време.

— Да вървим — извика Скати веднага щом алхимикът се появи.

Стълбището беше толкова тясно, че Джош бе принуден да върви странично като рак, с ниско приведена глава, притиснал Софи близо до тялото си, за да не се удрят главата и краката й в грубите дървени стени. Изпробваше всяко стъпало, преди да отпусне тежестта си върху него; не искаше да рискува да падне и да изпусне сестра си. Изведнъж осъзна, че тези стъпала са изсечени между вътрешната и външната кора на гигантското дърво и неволно се зачуди дали в дърво с размера на Игдразил няма лабиринт от тайни проходи, скрити стаи, забравени кухини и изгубени стълбища. Сигурно беше така, реши той. Дали самата Хеката знаеше къде се намират всички те? А се зачуди кой ли е направил тези стъпала. Някак си не можеше да си представи богинята да ги дълбае сама в живото дърво.