Майкъл Скот - Алхимикът

Изведнъж точно пред нея изникна един трептящ образ. Дъхът й — мъгливо бял в мразовития въздух, за миг се оформи в лице.

Пернел погледна към стражите от двете си страни, но те не реагираха. Пое си дълбоко дъх, задържа го, за да може тялото й да го стопли, и после издиша продължително и бавно. В бялата мъгла се оформи едно лице: лицето на Джеферсън Милър.

Пернел се изненада; нейният помощник трябваше отдавна да е изчезнал. Освен… освен ако не се бе върнал, за да й предаде нещо.

Никола!

Тя моментално разбра, че съпругът й е в опасност. Пернел още веднъж вдиша дълбоко и задържа въздуха. Съсредоточи се усърдно върху Никола, изграждайки образа му ясно в ума си, с неговото издължено и тъжно лице, със светлите му очи и късо подстриганата му коса. Тя се усмихна, спомняйки си го като млад, когато косата му, гъста и тъмна, беше по-дълга от нейната. Той винаги я носеше вързана на тила с лента от пурпурно кадифе. Пернел издиша и въздухът образува бял облак, който отново се превърна в лицето на Джеферсън Милър. Тя се взря в очите на призрака и там, в зениците му, видя отражението на съпруга си, затиснат под лапите на богинята с котешка глава.

Ярост и ужас се надигнаха в нея и изведнъж главоболието и умората изчезнаха. Черната й, прошарена със сребристи нишки, коса се надигна, сякаш развяна от силен вятър, и по нея запукаха синьо-бели искри. Леденобялата аура грейна около тялото й. Стражите твърде късно осъзнаха, че нещо не е наред. Посегнаха към нея, но в мига, в който ръцете им докоснаха сияйната й аура, бяха отхвърлени назад като от изстрел. Един страж даже се хвърли върху нея, но преди да успее да я докосне, се изстреля високо нагоре и се блъсна в стената толкова силно, че мотоциклетният шлем отлетя от главата му. Фигурата се хлъзна надолу по стената с неестествено извити ръце и крака. Когато Пернел погледна лицето му, разбра, че създанията наистина са симулакруми. Този беше недовършен: лицето и главата му представляваха просто гладка плът — без коса, очи, нос, уста или уши.

Жената се втурна по коридора и спря чак когато стигна до една мазна локва върху пода. Тя приклекна над локвата, съсредоточи се и докосна тъмната вода с показалеца и кутрето си. Бялата й аура изсъска, когато срещна течността, и от водата за кратко се вдигна пара. После водата се избистри, появи се образ и Пернел видя отново сцената, която бе зърнала за миг в очите на призрака. Съпругът й лежеше под ноктите на Бастет. Зад тях Скати се опитваше да отблъсква атаките на птици и котки, а Джош стоеше, опрял гръб в едно дърво, стискаше непохватно един клон като бейзболна бухалка и удряше по всичко, което го доближи. Софи лежеше в краката му, мърдаше вяло и объркано премигваше.

Пернел се озърна нагоре и надолу по коридора. Чуваше шумове в далечината, стъпки по камъните и знаеше, че идват още стражи. Можеше да побегне и да се скрие или пък да се бие; част от силата й се беше възстановила. Но нямаше как да помогне на Никола и децата.

Пернел погледна отново в локвата. Видя как в далечината Хеката удържа общата атака на Мориган, нейните птици и котките на Бастет. Видя също така Дий да минава зад Хеката, мечът в ръката му грееше в отровносиньо, а зад тях Игдразил гореше с буйни червени и зелени пламъци.

Имаше едно нещо, което можеше да направи. Нещо отчаяно и опасно и ако се получеше, щеше да я остави напълно изтощена и беззащитна. Създанията на Дий щяха да могат просто да я вземат и да я отнесат.

Пернел не се поколеба.

Наведе се над локвата с мръсна вода, постави обърнатата си нагоре дясна длан върху лявата и се съсредоточи. Аурата й се раздвижи, запълзя надолу по ръцете й като дим, събирайки се в дланта й; стичаше се като течност по извивките на тялото й. Малка точица сребристобяла светлина се появи сред гънките на дланта й. Уплътни се в идеална сфера, а после започна да се върти и да нараства, и леденобелите струйки на аурата й потекоха по-бързо надолу по ръцете й. За кратко сферата стана голяма колкото яйце, а после Пернел рязко обърна дланта си и насочи кълбото от чиста аурална енергия към водата. Промълви три думи:

— Софи. Събуди се!

— Софи. Събуди се!

Очите на Софи Нюман се отвориха рязко. Но тя веднага зажумя и притисна ушите си с ръце. Светлината бе тъй ярка, тъй ослепителна, а звуците от битката тъй невероятно силни и отчетливи.

— Софи. Събуди се!

Гласът я накара да отвори отново очи и да се огледа. Чуваше Пернел Фламел тъй ясно, сякаш стоеше до нея, но там нямаше никой. Тя лежеше, подпряна на грубата кора на един дъб, а до нея стоеше Джош, стиснал с двете си ръце дебел клон, и отчаяно отблъскваше някакви ужасни създания.