Майкъл Скот - Алхимикът

Софи бавно се надигна на крака, опирайки се на дървото. Последното, което си спомняше ясно, бе острият мирис на горящо зелено дърво. Помнеше как изрича „Огън!“, а останалото бе поредица от несвързани образи — тесен тунел, създания с птичи и котешки глави, които може и да бяха сън.

Когато очите на Софи се приспособиха и тя се огледа, осъзна, че образите не са били сън.

Обграждаха ги птици и котки: бяха стотици. Някои от хората с глави на котки се спотайваха във високата трева и се опитваха да се промъкнат към тях на четири крака или по корем, като фучаха и посягаха с нокти. В клоните на дървото над тях имаше хора-птици, които се опитваха да се доберат достатъчно близо, за да скочат отгоре им, докато други продължаваха да подскачат и да кълват към Джош със зловещите си човки.

В другия край на поляната Игдразил гореше. Старата дървесина пукаше и трещеше, пръски от врящ дървесен сок летяха в чистия въздух като фойерверки. Но още докато изгорялата дървесина падаше, на нейно място се появяваше нова, свежа и зелена. Софи различи и един друг звук, и осъзна, че чува Игдразил. Сега, с невероятно чувствителния си слух, можеше да различи фрази и думи, откъси от песни и части от стихове сред виковете на горящото дърво. Виждаше в далечината как Хеката отчаяно се мъчи да потуши огъня и същевременно се бореше с Мориган, котките и птиците. Софи също забеляза, че в небето вече няма натаири и бяха останали много малко Торк Алта, които да защитават своята древна господарка.

По-наблизо Софи зърна яркочервената коса на Скати. Тя също бе обкръжена от десетки птици и котки. Девата-воин се движеше в нещо като сложен танц, а двата й меча святкаха, карайки създанията да се отдръпват с вой от нея. Скати се опитваше да си пробие път към мястото, където Никола Фламел лежеше по лице на земята под ноктите на най-ужасяващото същество, което Софи някога бе виждала: Бастет, Богинята-котка. С невероятно острото си зрение момичето можеше да различи всяко мустаче върху котешкото лице на Бастет и даже видя как една капчица слюнка се събра върху един от необикновено дългите й зъби и капна върху мъжа долу.

Фламел видя, че Софи гледа към него. Опита да си поеме дъх, но му беше трудно с тежкото създание, стъпило върху него.

— Бягай — прошепна той, — бягай.

— Софи, разполагам само с няколко мига… — отекна гласът на Пернел в главата на момичето. Тя се сепна и заостри вниманието си. — Ето какво трябва да направиш. Остави ме да говоря чрез теб…

Джош забеляза, че сестра му се изправя на крака с олюляване, притиснала ушите си с ръце, като че ли звуците бяха прекалено силни, и стиснала здраво очи. Видя как устните й се движат, сякаш си говори сама. Той замахна към две същества с глави на присмехулници, когато те се стрелнаха напред. Тежкият клон улучи едното от тях в човката и то залитна назад зашеметено. Другото реши да заобиколи Джош, който осъзна, че то всъщност се опитва да стигне до Софи. Извъртя се и замахна към създанието, но в този миг един висок, слаб мъж с раирана котешка глава скочи насреща му. Джош се опита да замахне с клона, но загуби равновесие и човекът-котка се наведе и избягна удара. После скочи във въздуха със зинала уста и щръкнали нокти. С горчивина, Джош призна пред себе си, че двамата със Софи се намират в ужасна опасност. Трябваше да защити сестра си… но в този миг разбра, че няма да успее. Затвори очи в последния момент преди свирепото създание да го блъсне в гърдите, в очакване да усети как ноктите се впиват в плътта му и да чуе яростен рев в лицето си… но чу само нежно мъркане. Отвори очи и откри, че държи в обятията си пухкаво котенце.

Софи! Той се обърна… и замръзна смаян.

Аурата на Софи грееше в чист сребърен цвят около тялото й. На места бе толкова плътна, че дори отразяваше слънчевата светлина и приличаше на средновековна броня. Сребърни искри пропукваха в косата й и капеха като течност от пръстите й.

— Софи? — прошепна Джош зарадван. Сестра му беше добре.

А после Софи бавно обърна глава, за да погледне към него, и той с потрес осъзна, че тя не го познава.

Човекът-птица, който заобикаляше, за да нападне момичето, изведнъж се стрелна напред, насочил човка към очите й. Софи щракна с пръсти: миниатюрни капчици сребро излетяха от ръката й и опръскаха създанието. То моментално се сгърчи и се превърна в объркан дрозд-отшелник.

Софи мина покрай брат си и се приближи към Бастет.

— Нито крачка повече, момиченце — заповяда Бастет, вдигайки ноктестата си ръка.