Майкъл Скот - Алхимикът

— На седемнайсет и нито ден повече — каза той бързо.

— Не можа ли да отделиш време, за да се научиш да шофираш? — настоя Софи. Тя самата искаше да се научи, откакто стана на десет. Една от причините близнаците да се хванат на работа през лятото, вместо да отидат на разкопки с родителите си, беше намерението им да съберат пари за собствена кола.

Скатах сви рамене с раздразнение.

— Мислех да го направя, но бях заета — възропта тя.

— Сигурно знаете — каза Джош, без да се обръща конкретно към никого, — че аз не би трябвало да карам без пълноправен шофьор до себе си.

— Ние сме почти на петнадесет и половина и двамата можем да караме — рече Софи. — Е, горе-долу — добави тя.

— А някой от вас може ли да язди кон? — попита Фламел.

— Или пък да кара файтон или каляска?

— Ами, не… — започна Софи.

— А да управлява бойна колесница, докато стреля с лък или мята копия? — добави Скати. — Или да лети с гущер натаир 12 12 Келтска дума за змия. — Б.пр. , стреляйки с прашка?

— Нямам представа какво е гущер-натаир и не съм сигурна, че искам да знам.

— Виждате ли — каза Фламел, — вие имате опит в определени умения, докато ние притежаваме други, малко по-стари, но също толкова полезни. — Той хвърли поглед към Скатах. — Макар че за летенето с натаир вече не съм толкова сигурен.

Джош, който бе спрял на един знак „Стоп“, подкара отново колата и зави надясно, насочвайки се към моста Голдън Гейт.

— Просто не знам как сте живели през целия двадесети век, без да можете да шофирате. Как сте се придвижвали от едно място на друго?

— Обществен транспорт — каза Фламел с мрачна усмивка. — Предимно влакове и автобуси. Те са начин за напълно анонимно пътуване, за разлика от самолетите и корабите. За да притежаваш кола, трябва да попълниш един куп документи, по които можем да бъдем проследени, независимо какви псевдоними използваме. — Той замълча за кратко и добави: — Освен това има други, по-стари начини за пътуване.

Джош искаше да зададе стотици въпроси, но в този момент се опитваше да се концентрира върху управлението на тежката кола. Макар че знаеше как се шофира, досега беше карал само очукани джипове, когато двамата със сестра му придружаваха родителите си на разкопки. Никога по-рано не беше управлявал автомобил в градски условия и беше ужасен. Софи му беше предложила да си представи, че е компютърна игра. Това му помагаше, но само донякъде. В игрите, когато катастрофираш, просто започваш отначало. В реалността катастрофата беше нещо сериозно.

Превозните средства пъплеха бавно по прочутия мост. Една дълга сива лимузина бе спряла в средната лента, предизвиквайки задръстване. Когато я наближиха, Софи забеляза две фигури в тъмни костюми, приведени под предния капак от дясната страна на колата. Затаи дъх, чудейки се дали фигурите не са големи. Въздъхна, когато фигурите се изправиха, и видя, че приличат на измъчени счетоводители. Джош хвърли поглед към сестра си и опита да се усмихне, от което тя разбра, че и той си е мислил същото.

Софи се обърна в седалката и погледна към Фламел и Скати. В затъмнената и климатизирана задна част на джипа те изглеждаха толкова обикновени. Фламел приличаше на застаряващо хипи, а Скати, въпреки военния си стил на обличане, нямаше да изглежда странно зад бара на кафенето. Червенокосото момиче беше подпряло брадичка на юмрука си и се взираше през тъмното стъкло отвъд залива, към Алкатраз.

Никола Фламел проследи погледа й.

— От доста време не съм бил там — промърмори той.

— Ние сме ходили там на туристическа обиколка — рече Софи.

— На мен ми хареса — побърза да се обади Джош. — На Софи — не.

— Беше зловещо.

— Така и трябва да е — рече тихо Фламел. — Там витае необикновено многообразие от призраци и неспокойни духове. Последния път, когато го посетих, трябваше да успокоя един изключително грозен змиечовек.

— Не съм сигурна, че изобщо искам да знам какво е змиечовек — промърмори Софи, после млъкна. — Знаете ли, преди няколко часа не бих си и представила, че ще изрека подобно нещо.

Никола Фламел се облегна в удобната седалка и скръсти ръце на гърдите си.

— Животът ви — твоят и на брат ти — сега са променени завинаги. Знаете го, нали?

Софи кимна.

— Вече започвам да го осъзнавам. Просто всичко става толкова бързо, че е трудно да се възприеме наведнъж. Хора от кал, магии, вълшебни книги, плъхове… — Тя погледна към Скатах. — Древни воини…

Скати кимна в знак на потвърждение.