Майкъл Скот - Алхимикът

— Миналия срок в училище учихме Шекспир… Има една реплика в „Хамлет“. — Софи се намръщи, опитвайки се да си я спомни. — „Има по земята и небето неща…“

Никола Фламел кимна радостно.

— „… които нашата нещастна философия не е дори сънувала!“ — завърши той цитата. — „Хамлет“, първо действие, пета сцена. Познавах Уил Шекспир, разбира се. От него можеше да излезе алхимик с необикновен талант… но после попадна в лапите на Дий. Бедният Уил; знаете ли, че той създаде героя Просперо от „Бурята“ по подобие на Дий?

— Аз никога не съм харесвала Шекспир — промърмори Скати. — Той смърдеше.

— Познавал си Шекспир? — Джош не можеше да скрие изненадата в гласа си.

— Беше мой ученик за кратко, за съвсем кратко — обясни Фламел. — Живял съм дълго и съм имал много ученици. Някои от тях историята прослави, но повечето бяха забравени. Срещал съм много човеци и нечовеци, смъртни и безсмъртни. Такива като Скатах — завърши Фламел.

— Има ли и други като теб… други от Древната раса? — попита Софи червенокосото момиче.

— Повече, отколкото си мислиш, макар че се старая да не общувам с тях — каза Скати неловко. — Сред Древните има такива, които не желаят да приемат, че нашето време е отминало, че сегашната епоха принадлежи на човеците. Те искат да върнат старите дни и вярват, че тяхната марионетка Дий и други като него са в състояние да го сторят. Наричат ги Тъмните древни.

— Не знам дали някой от вас е забелязал — намеси се внезапно Джош, — но не ви ли се струва, че се събират твърде много птици?

Софи се обърна да погледне през предното стъкло, докато Фламел и Скати надникнаха през задното.

Гредите, пилоните, подпорите, въжетата и кабелите на моста Голдън Гейт бавно се покриваха с птици. Бяха хиляди, предимно косове и врани. Бяха накацали по всички възможни повърхности и с всеки следващ миг пристигаха още.

— Идват от Алкатраз — рече Джош, като наклони глава, за да погледне отвъд развълнуваните води към острова.

Над Алкатраз се бе събрал тъмен облак. Издигаше се на талази от изоставения затвор и се виеше във въздуха като дим, само че този дим не се разсейваше; движеше се и кръжеше в плътна маса.

— Птици. — Джош преглътна с усилие. — Сигурно са хиляди.

— Десетки хиляди — поправи го Софи. Тя се обърна да погледне към Фламел. — Какви са те?

— Чедата на Мориган — каза той загадъчно.

— Проблем — добави Скати. — Голям проблем.

После, сякаш подчинявайки се на една команда, огромното ято птици се отдалечи от острова и се понесе през залива право към моста.

Джош натисна бутона на прозореца си и потъмненото стъкло се спусна с жужене. Шумът от птиците вече се чуваше — остро грачене, което звучеше като писклив смях. Движението на колите се забави, някои хора даже спираха, за да излязат и да направят снимки с дигитални фотоапарати и мобилни телефони.

Никола Фламел се приведе напред и сложи лявата си ръка върху рамото на Джош.

— Трябва да караш — каза той сериозно. — Не спирай… каквото и да се случи, дори и да блъснеш нещо. Просто карай. Колкото можеш по-бързо. Изведи ни от този мост.

Имаше нещо в неестествено овладяния глас на Фламел, което уплаши Софи повече, отколкото ако беше изкрещял. Тя хвърли поглед към Скати, но младата жена тършуваше в раницата си. Извади оттам къс лък и наръч стрели и ги постави на седалката до себе си.

— Затвори си прозореца, Джош — каза тя спокойно. — Не искаме нещо да влезе вътре.

— Загазили сме, нали? — прошепна Софи, гледайки към алхимика.

— Само ако враните ни настигнат — отвърна Фламел с напрегната усмивка. — Може ли да използвам телефона ти?

Софи извади мобилния телефон от джоба си и го отвори.

— Някаква магия ли ще правиш? — попита тя с надежда.

— Не, ще се обаждам. Да се надяваме, че няма да ми отговори телефонен секретар.

Порталът се отвори и черната лимузина на Дий сви към подземния паркинг. Шофьорът-голем с вещина промуши колата между решетките. Пернел Фламел залитна настрани и се блъсна във влажния голем отдясно. Тялото му изджвака от удара и наоколо полетяха пръски зловонна кал.

Доктор Джон Дий, който седеше отсреща, направи гримаса на отвращение и се дръпна колкото можеше по-надалеч от създанието. Той говореше разпалено по телефона на език, който не се използваше на земята повече от три хиляди години.

Капка от калта на голема падна върху дясната ръка на Пернел. Лепкавата течност се стече по кожата й… и изтри завъртяния символ, който Дий беше нарисувал там.