Майкъл Скот - Алхимикът

— „Книгата на Авраам Мага“ — прошепна тя, като се приведе напред, но не докосна книгата. — Разгърни я.

Дий с неохота разгърна страниците. Когато Мориган видя повредените страници, тя изсъска с отвращение.

— Кощунство. Тази книга е оцеляла десет хиляди години, без да бъде повредена.

— Момчето ги откъсна — обясни Дий, затваряйки внимателно Сборника.

— Ще се погрижа да страда за това. — Богинята-врана притвори очи и наклони главата си на една страна, като че ли се вслушваше. После черните й очи блеснаха и устните й се разтеглиха в непривична усмивка, оголвайки останалите й заострени зъби. — И той ще страда скоро; моите чеда вече ги застигат. Всичките ще страдат — обеща тя.

Джош забеляза пролука между две коли — фолксваген бръмбар и лексус. Натисна здраво педала и тежката кола се стрелна напред. Но пролуката не беше достатъчно широка. Решетката на джипа му удари страничните огледала на другите две коли и ги счупи.

— Опааа… — Джош моментално свали крак от газта.

— Продължавай да караш — заповяда твърдо Фламел. Държеше телефона на Софи и говореше забързано на гърлен, груб език, който не приличаше на нищо, което близнаците бяха чували до този момент.

Като умишлено избягваше да погледне в огледалото за обратно виждане, Джош подкара джипа с рев по моста, без да обръща внимание на клаксоните и виковете зад себе си. Стрелна се по външната лента, после се вмъкна в средната, а след малко се върна отново. Софи се държеше за таблото и наблюдаваше полузажумяла от страх. Видя как джипът отнесе още едно странично огледало; то излетя, въртейки се като на забавен каданс, удари се в покрива на джипа и остави дълга драскотина в черната боя.

— И през ум да не ти минава — прошепна тя, когато един малък италиански спортен кабриолет тръгна към същата пролука между колите, в която се бе прицелил и Джош. Шофьорът — възрастен мъж с много златни ланци около врата — натисна газта и се устреми към пролуката. Не успя.

Тежкият джип закачи малката кола, като само я чукна по бронята. Спортната кола беше отхвърлена настрани и се завъртя на 360 градуса върху претъпкания мост, при което удари четири други коли. Джош се шмугна в пролуката.

Фламел се обърна в седалката и погледна през задното стъкло към хаоса, който бяха оставили подире си.

— Стори ми се, каза, че можеш да шофираш — промърмори той.

— Мога — каза Джош, изненадан, че гласът му звучи толкова спокойно и уравновесено. — Но не съм казвал, че съм много добър шофьор. Мислиш ли, че някой е видял регистрационните ни номера? — попита той. Това изобщо не приличаше на компютърна игра! Дланите му бяха влажни и хлъзгави, а по лицето му се стичаха едри капки пот. Един мускул на левия му крак потръпваше от усилието да държи педала на газта натиснат здраво до пода.

— Струва ми се, че те си имат други грижи — прошепна Софи.

Враните се бяха спуснали върху моста Голдън Гейт. Бяха хиляди. Идеха на черна вълна, с грачене, крясъци и плясък на криле. Закръжиха над колите, пикираха ниско, а някои дори кацаха по покривите и кълвяха метала и стъклото. По цялата дължина на моста колите започнаха да се блъскат.

— Загубили са концентрация — рече Скатах, наблюдавайки поведението на птиците. — Търсят ни, но са забравили описанието ни. Имат толкова малки мозъчета — добави тя презрително.

— Нещо е отвлякло вниманието на тъмната им господарка — каза Фламел. — Пернел — добави той радостно. — Чудя се какво ли е направила. Нещо драматично, без съмнение. Винаги е имала театрален усет.

Но още докато говореше, птиците се издигнаха отново във въздуха, а после като една обърнаха черните си очи по посока на бягащия черен джип. Този път техният грак прозвуча като победоносен вик.

— Те се връщат — каза Софи бързо и задъхано. Усети как сърцето й блъска силно в гърдите. Погледна към Фламел и Девата-воин за подкрепа, но мрачните им изражения никак не я успокоиха.

Скатах я погледна и каза:

— Сега вече загазихме.

Огромна, черна, перната маса се устреми подир джипа.

Движението на моста беше спряло. Хората седяха в колите си, вцепенени от ужас, докато птиците прелитаха над покривите им, противни и носещи смрад. Джипът беше единствената движеща се кола. Джош беше натиснал педала плътно до пода и стрелката на скоростомера клонеше към 130 км/ч. Той свикваше все повече с уредите и поне от минута не беше блъснал нищо. Краят на моста вече се виждаше. Джош се усмихна. Щяха да успеят.