Майкъл Скот - Алхимикът

— Докато сме на пътя, всичко ще е наред — каза спокойно Фламел.

Софи се втренчи в тъмния горски храсталак. В първия момент не видя нищо, но после осъзна, че онова, което отначало бе сметнала за сенчесто петно, всъщност е живо създание. То се движеше и светлината, проникваща през листата, шареше по козината му. Зърна плосък нос, зурла и големи, извити глиги.

— Това е свиня… глиган — поправи се тя. А после забеляза още три, движещи се от дясната страна на колата.

— И от моята страна има — каза Джош. Четири тромави животни се движеха през храстите отляво. Той хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. — А също и зад нас.

Софи, Скати и Никола се обърнаха в седалките, за да погледнат през задното стъкло към двата огромни глигана, които се бяха измъкнали от шубрака и подтичваха по пътя зад тях. Софи внезапно осъзна колко големи са съществата — бяха колкото попита. Имаха едри мускули, а глигите, стърчащи от долните им челюсти, бяха огромни — в основата си дебели колкото китката й, с върхове остри като игли.

— Не знаех, че в Америка има глигани — рече Джош, — и определено не в Мил Вали, Калифорния.

— Из цяла Америка има диви глигани и свине — отвърна разсеяно Фламел. — Били са пренесени от испанците през шестнадесети век.

Джош смени предавката, отпусна газта и остави колата да напредва пълзешком. Пътят се оказа задънен. Преградата от храсти, тръни и дървета тук го пресичаше.

— Край на пътя — обяви той, спря колата и дръпна ръчната спирачка. Огледа се. Глиганите също бяха спрели — стояха от всяка страна по четири и ги гледаха. В огледалото се виждаше, че и двата по-големи глигана също са спрели. Бяха обградени. „А сега какво — зачуди се той, — сега какво?“ Погледна към сестра си и разбра, че и тя си мисли същото. Никола Фламел се наведе между седалките и погледна преградата.

— Смятам, че е тук, за да обезкуражава вироглавците, които са стигнали до това място. А ако човек е изключително глупав, може да се изкуши да излезе от колата си.

— Но ние не сме нито вироглави, нито глупави — тросна се Скати. — Така че какво ще правим? — Тя кимна към глиганите. — Не съм виждала тази порода от векове. Приличат на галски бойни глигани и ако наистина са такива, е практически невъзможно да бъдат убити. Вероятно на всеки един, който виждаме, има поне още три в сенките, и то без да броим тези, които ги управляват.

— Тези не са галски; специално тази порода няма нужда от контрол — каза меко Фламел с лек френски акцент. — Погледни глигите им.

Софи, Джош и Скати се обърнаха да погледнат глигите на огромните създания, стоящи на пътя зад тях.

— По тях има нещо гравирано — рече Софи, примижавайки на късната следобедна светлина. — Кръгове.

— Спирали — каза Скати леко учудена. Тя погледна към Фламел. — Те са Торк Алта 14 14 На ирландски означава диво прасе или глиган. — Б.пр. , нали?

— Такива са — каза Фламел. — Глигани-превръщенци.

— Като казваш превръщенци — попита Джош, — имаш предвид нещо като върколаци ли?

Скати поклати глава нетърпеливо.

— Не, не като върколаци…

— Какво облекчение — каза Джош, — защото за секунда си помислих, че говорите за хора, които се превръщат във вълци.

— Върколаците са Торк Мадра 15 15 На ирландски означава диво куче, тоест вълк. — Б.пр. — продължи Скати, сякаш не го е чула. — Те са съвсем различен клан.

Софи се втренчи в най-близкия глиган. Стори й се, че смътно различава в свинските му черти формите на човешко лице. Очите му — хладни, много яркосини и стряскащо интелигентни — срещнаха нейните.

Джош се обърна отново към волана и го стисна здраво.

— Глигани-превръщенци… естествено, че са различни от върколаците. Съвсем различен клан са — измънка той. — Колко съм глупав.

— Какво ще правим? — попита Софи.

— Ще продължим — каза Никола Фламел.

Джош посочи към преградата.

— Ами това?

— Просто карай — нареди алхимикът.

— Но… — опита се да възрази Джош.

— Имате ли ми доверие? — попита Фламел за втори път този ден.

Близнаците се спогледаха, после погледнаха отново Фламел и кимнаха едновременно.

— Тогава карай — каза той меко.

Джош включи на скорост тежкия джип и освободи ръчната спирачка. Колата запълзя напред. Предната броня докосна непреодолимата наглед преграда от храсти… и в следващия момент сякаш храстите погълнаха предницата на колата.

Джипът навлезе сред храстите и дърветата. За миг стана тъмно и мразовито и във въздуха се разнесе лек горчиво-сладък аромат като на изгоряла захар… а после пътят се появи отново, завиващ надясно.