Майкъл Скот - Алхимикът

Дървото засия.

Близнаците, които още гледаха от балкона, не разбираха какво прави Фламел. Виждаха слабото зелено сияние, подобно на мъгла, около тялото му, но не можеха да предположат защо косматото множество от плъхове, събрало се на вратата, не нахлува в стаята.

— Може би има някаква магия, която им пречи да влязат — рече Софи, която инстинктивно знаеше, че и близнакът й си мисли за същото.

Скати я чу. Тя методично късаше на малки парченца жълтия хартиен правоъгълник, който бе извадила от устата на голема.

— Това е само проста предпазна магия — извика тя, — чиято цел е да не допуска буболечки и гризачи на пода. По-рано всяка сутрин, когато идвах тук, намирах всичко покрито с молци и буболечешки изпражнения; отнемаше ми часове да почистя. Предпазната магия възпира плъховете… но е достатъчно само един да проникне и магията ще се разпадне. Тогава всички ще нахлуят.

Никола Фламел беше съвсем наясно, че Джон Дий вероятно го вижда през очите на плъховете. Той избра най-едрия от тях, който беше с размерите на котка и стоеше неподвижен, докато останалите гризачи щъкаха около него. Все още с дясната си ръка в пода, Фламел насочи лявата към плъха. Създанието потръпна и само за миг очите му проблеснаха с противна жълта светлина.

— Доктор Джон Дий, ти допусна най-голямата грешка в своя дълъг живот. Скоро ще се заема с теб — закани се Фламел на висок глас.

Дий вдигна поглед от ясновидската си чиния, за да види, че Пернел Фламел е будна и го наблюдава съсредоточено.

— А, мадам, съвзехте се точно навреме, за да видите как моите създания ще надвият съпруга ви. Освен това най-после ще имам възможност да видя сметката на тази досадна Скатах и ще си върна страниците от Книгата. — Дий не забеляза, че очите на Пернел се разшириха при споменаването на името на Скатах. — Като цяло, добра работа свърших за един ден, струва ми се. — Той насочи цялото си внимание към най-големия плъх и даде две кратки команди: „Нападай. Убивай.“

Дий затвори очи, а плъхът се стрелна в стаята.

Зелената светлина струеше от пръстите на Фламел и се стелеше по дъските на пода. Внезапно от дървения под се надигнаха вейки, клони и листа, а после ствол… след него втори… и трети. За няколко мига от пода изникна гъста гора, която видимо растеше към тавана. Някои от стволовете бяха не по-дебели от пръст, други — колкото китка, а един, близо до вратата, беше толкова дебел, че почти я преграждаше.

Плъховете се разбягаха назад по коридора. Тичаха с цвъртене, като отчаяно се мъчеха да прескачат режещите остриета.

Фламел се изправи на крака и изтупа ръцете си.

— Една от най-старите тайни на алхимията — заяви той пред ококорените близнаци и Скати — е, че всяка жива твар, от най-съвършеното създание та до най-простичкото листо, носи в себе си информация за своето сътворяване.

— ДНК — промърмори Джош, взирайки се в гората, която растеше зад Фламел.

Софи огледа безупречно чистото преди доджо. Сега то беше мръсно, опръскано с кална вода, полираните подови дъски бяха натрошени и напукани от дърветата, растящи през тях, а в коридора имаше още зловонна кал.

— Искаш да кажеш, че алхимиците са знаели за ДНК? — попита тя.

Алхимикът кимна доволно.

— Точно така. Когато през 1953-а Уотсън и Крик обявиха, че са открили онова, което нарекоха „тайната на живота“, те просто бяха преоткрили нещо, което алхимиците винаги са знаели.

— Твърдиш, че по някакъв начин си разбудил ДНК-то в тези дъски и си накарал дърветата да поникнат — рече Джош, подбирайки внимателно думите си. — Как?

Фламел се обърна да погледне към гората, която вече изпълваше цялото доджо.

— Това се нарича магия — каза той с наслада и допълни: — Не бях сигурен, че все още мога да я върша… преди Скати да ми напомни.

— Правилно ли разбрах? — рече Джош Нюман, опитвайки да запази гласа си съвсем спокоен. — Вие не знаете да шофирате? И двамата?

Джош и Софи седяха на предните седалки на джипа, която Скати бе заела от един от своите ученици по бойни изкуства. Джош шофираше, а сестра му държеше карта в скута си. Никола Фламел и Скатах седяха отзад.

— Никога не съм се учил — каза Фламел, свивайки изразително рамене.

— Никога не съм имала време — рече кратко Скати.

— Но Никола ни каза, че си на повече от две хиляди години. — Софи погледна озадачено към момичето.

— Две хиляди петстотин и седемнайсет, според календара, който вие човеците използвате в момента — измънка Скати. Погледна в ясните очи на Фламел. — А на колко изглеждам?