Майкъл Скот - Алхимикът

Той погледна отново в ясновидската чиния и съсредоточи цялата си воля, за да принуди контролирания от него плъх да застане абсолютно неподвижно. Насочи вниманието си към младежите, мъчейки се да определи дали някой от тях е по-възрастен от другия, но зрението на плъха беше твърде мътно и разкривено, за да е сигурен.

Но ако бяха на една и съща възраст, това означаваше, че са близнаци. Любопитно. Той ги изгледа отново и поклати глава: те бяха хора. Отхвърли мисълта и прати команда, която достигна всеки плъх в радиус от половин миля около местоположението на близнаците. „Унищожете ги. Унищожете ги напълно.“

Събиращите се врани излетяха във въздуха, грачейки шумно, сякаш аплодираха.

Джош гледаше със зяпнала уста как едрият плъх скочи от покрива отсреща и без усилие преодоля близо двуметровото пространство. Устата му беше широко отворена, а зъбите — зловещо остри. Момчето успя да нададе едно кратко „Хей!“ и отскочи от прозореца точно когато косматото тяло на плъха се удари в стъклото с мокро тупване. Свлече се на уличката един етаж по-надолу, където се заклатушка зашеметен и изненадан.

Джош сграбчи ръката на Софи и я повлече от кухнята към балкона.

— Имаме проблем — извика той. И се спря.

Под тях три огромни голема се вмъкваха в сградата през широко отворената врата към уличката, оставяйки след себе си парченца суха кал. А зад тях в дълга, лъкатушна редица идеха плъховете.

Трите голема влязоха сковано в коридора, забелязаха отворената врата в дъното и тръгнаха към нея. Металните стрелички засвистяха от стените, потъвайки дълбоко в кожата им от втвърдена кал, но не можаха дори да ги забавят.

Затова пък остриетата с форма на полумесец до пода свършиха добра работа. Те изскочиха с щракане от скритите си ножници и започнаха да кълцат глезените на глинените хора. Първият голем се строполи на пода с плясък на мокра кал. Вторият се олюля на един крак, преди да се катурне бавно напред, да се удари в стената и да се свлече надолу, оставяйки подир себе си кална диря. Остриета изщракаха отново, разсичайки създанията надве. Тогава големите се превърнаха отново в суровия материал, от който бяха създадени. Тлъсти капки кал се разлетяха навсякъде.

Третият голем, най-едрият от всички, спря. Черните камъчета на очите му зашариха тъпо по останките от двамата му другари. После той се обърна и заби огромния си юмрук право в стената отдясно, а после в тази отляво. Голяма част от лявата стена поддаде, разкривайки помещението отзад. Големът пристъпи в доджото и се огледа с неподвижни черни очи.

Междувременно плъховете се втурнаха към отворената врата в дъното на коридора. Повечето от тях се спасиха от смъртоносните остриета…

В бързо движещата се лимузина доктор Джон Дий освободи плъховете от своя контрол и съсредоточи вниманието си върху оцелелия голем. Да контролираш това изкуствено създание, беше далеч по-лесно. Големите бяха безмозъчни същества, сътворени от кал, замесена с камъни или чакъл, които да придадат на телата им плътност, и съживени от простичко заклинание, написано върху късче пергамент и пъхнато в устите им. От хиляди години магьосниците правеха големи с всякакви форми и размери: те бяха първоизточникът на всички разкази за зомбита и ходещи мъртъвци, създавани някога. Самият Дий беше разказал историята за най-великия от всички големи, Червения голем от Прага, на Мери Шели през една студена зимна вечер, когато тя, лорд Байрон, поетът Пърси Биш Шели и загадъчният доктор Полидори бяха на гости в швейцарския му замък през 1816 година. След по-малко от шест месеца Мери създаде историята за „Съвременният Прометей“ — книга, която стана по-известна като „Франкенщайн“. Чудовището в нейната книга приличаше досущ на голем, създадено от различни телесни части и съживено от магическа наука. Големите бяха неуязвими за повечето оръжия, макар че някое внезапно падане или удар можеше да разкъса калната им кожа, особено когато бе суха и втвърдена. При влажен климат кожите им рядко изсъхваха и те можеха да понасят неизброими удари, но това топло време ги правеше трошливи — затова бяха, толкова лесно поразени от скритите остриета. Някои магьосници им слагаха за очи стъкла или огледала, но Дий предпочиташе полирани черни камъчета. Те му позволяваха да вижда с почти кристална яснота, макар и в черно-бяло.

Дий накара голема да вдигне глава нагоре. Точно над него, на тесен балкон, издаден над доджото, се виждаха пребледнелите и ужасени лица на младежите. Дий се усмихна и устните на голема повториха гримасата. Първо — щеше да види сметката на Фламел, а после — да се погрижи за свидетелите.