Майкъл Скот - Алхимикът

За разлика от другите доджота обаче това беше семпло и неукрасено, боядисано в бели и кремави нюанси, с бели стени и черни татами по пода. Но това, което веднага привлече вниманието им, беше една фигура, облечена в бяла тениска и бели джинси, която седеше с гръб към тях по средата на помещението. Щръкналата яркочервена коса на фигурата беше единственото цветно петно в цялото доджо.

— Имаме проблем — каза простичко Никола Фламел, обръщайки се към фигурата.

— Вие имате проблем; това няма нищо общо с мен. — Фигурата не се обърна, но гласът беше женски и изненадващо младежки, с мек акцент, който смътно напомняше келтски: ирландски или шотландски, помисли си Софи.

— Дий ме откри днес.

— Беше въпрос на време.

— Доведе и големи.

Настъпи пауза. Фигурата все така не се обръщаше.

— Винаги е бил глупак. Големи не се използват на места със сух климат. Проява на неговата арогантност.

— Той плени Пернел.

— А, това е лошо. Все пак не мисля, че ще я нарани.

— И взе Сборника.

Фигурата се раздвижи, изправи се бавно на крака и се обърна с лице към тях. Близнаците бяха потресени, когато видяха, че срещу тях стои момиче не много по-възрастно от тях. Кожата й беше бледа и осеяна с лунички, а на кръглото й лице грееха тревистозелени очи. Червената й коса беше толкова ярка, че Софи се зачуди дали не е боядисана.

— Сборника ли? — Акцентът определено беше ирландски, реши Софи. — „Книгата на Авраам Мага“?

Никола Фламел кимна.

— Тогава си прав, наистина имаме проблем.

Фламел бръкна в джоба си и извади двете страници, които Джош бе откъснал.

— Е, почти цялата книга. Липсва му Последното призоваване.

Младата жена нададе съскащ звук като от кипяща вода и по лицето й пробяга кратка усмивка.

— Което той ще иска да получи, разбира се.

— Точно така.

Джош наблюдаваше внимателно червенокосата девойка и забеляза, че тя стои напълно неподвижно, като повечето учители по бойни изкуства, които познаваше. Погледна към сестра си и повдигна вежди в безмълвен въпрос, като леко посочи с брадичка към момичето. Софи поклати глава. Бяха любопитни защо Никола Фламел се отнасяше към нея с такова уважение. Софи също бе стигнала до заключението, че в изражението на момичето има нещо нередно, но не можеше да определи точно какво. Беше обикновено, лице, може би скулите бяха малко по-изпъкнали, а брадичката малко по-заострена, но изумрудените очи улавяха и задържаха вниманието на човек… а после Софи със сепване осъзна, че момичето не мига.

Девойката изведнъж отметна глава назад и си пое дълбоко дъх с разширени ноздри.

— Затова ли надушвам Очи?

Фламел кимна.

— Наоколо гъмжи от плъхове и врани.

— И ти ги доведе тук? — В гласа й имаше обвинителна нотка. — Отне ми години, за да построя това място.

— Ако Сборника е у Дий, знаеш какво ще направи той с него.

Младата жена кимна. Обърна големите си зелени очи към близнаците.

— Ами тези двамата? — попита тя, като най-после удостои с внимание присъствието им.

— Те бяха там, когато Дий нападна. Биха се за мен, а този младеж успя да откъсне страниците от книгата. Това е Софи, а това е нейният брат-близнак Джош.

— Близнаци? — Младата жена пристъпи напред и ги изгледа последователно — Не са еднояйчни, но виждам приликата. — Тя се обърна към Фламел. — Нали не мислиш…?

— Мисля, че е интересен обрат на събитията — рече Фламел загадъчно. Погледна към близнаците. — Бих искал да ви представя Скатах 7 7 Буквално означава Сенчестата. Това е персонаж от ирландската митология, и по-точно от епоса за Кухулин. Скатах е жена-воин от загадъчно царство на сенките, която обучава Кухулин на бойни изкуства. — Б.пр. . Тя вероятно няма да ви каже много за себе си, затова аз ще ви разкрия, че е от Древната раса и е обучавала всеки легендарен воин и герой през последните две хиляди години. В митологията е известна като Девата-воин, Сянката, Убийцата на демони. Създателката на крале…

— О, просто ме наричайте Скати — рече младата жена и бузите й придобиха цвета на косата й.

Доктор Джон Дий седеше свит на задната седалка в колата и се опитваше, не съвсем успешно, да обуздае гнева си. Въздухът беше пропит с мирис на сяра, около пръстите му пропукваха езици жълто-бял пламък и се стичаха на пода. Беше се провалил и макар господарите му да бяха особено търпеливи — често се заемаха с планове, за които бяха нужни векове, — търпението им вече започваше да се изчерпва. А те определено не се славеха със своята състрадателност.