Майкъл Скот - Алхимикът

Джош просто кимна. Беше се съсредоточил върху това да диша през устата, макар че си представяше как зловонието полепва по езика му.

— Почти стигнахме — каза Фламел. Отвратителните миризми сякаш не му правеха впечатление.

Двамата близнаци дочуха драскане и топуркане и когато се обърнаха, видяха как пет катраненочерни плъха драпат по отворените кофи за смет зад тях. Голяма черна врана беше кацнала върху една от жиците, минаващи над уличката.

Никола Фламел изведнъж спря пред обикновена дървена врата без никакви обозначения, толкова мръсна, че не се различаваше от стената. Нямаше дръжка, нито ключалка. Фламел разпери пръстите на дясната си ръка, постави ги на определени места и натисна. Вратата изщрака и се отвори. Той дръпна Софи и Джош в тъмнината зад вратата и затвори след тях.

След острата смрад на уличката коридорът ухаеше прекрасно: изпълваше го сладостната миризма на жасмин и други нежни екзотични аромати. Близнаците задишаха дълбоко.

— Бергамот — обяви Софи, разпознавайки портокаловия аромат, — и иланг-иланг, и пачули, струва ми се.

— Впечатлен съм — каза Фламел.

— Свикнах с билките в кафенето. Обожавах ароматите на екзотичните чайове. — Тя млъкна, внезапно осъзнавайки, че говори така, сякаш никога повече няма да се върне в кафенето и да подуши прекрасните му аромати. В същия този момент там щяха да влизат първите клиенти от следобедния наплив, да си поръчват капучино и лате, чай с лед и билкови запарки. Тя премигна, за да прогони внезапните сълзи, които запариха в очите й. Кафенето й липсваше, защото беше обикновено, нормално и истинско.

— Къде сме — попита Джош, оглеждайки се, след като очите му вече бяха привикнали към мъждивата светлина. Намираха се в дълъг, тесен, безупречно чист коридор. Стените бяха облицовани с гладко светло дърво, а на пода имаше плетени рогозки от бяла тръстика. В другия край на коридора се виждаше проста врата, покрита с нещо, подобно на хартия. Джош тъкмо щеше да се запъти към вратата, когато ръката на Фламел стисна здраво рамото му.

— Не мърдай — прошепна той. — Чакай. Гледай. Забелязвай. Ако запомниш тези три думи, може и да оцелееш през следващите няколко дни. Той бръкна в джоба си и извади монета от двайсет и пет цента. Постави я върху палеца си и я подхвърли във въздуха. Тя се превъртя и започна да пада към средата на коридора…

Чу се едва доловим съсък — и една стреличка с остър като игла връх прободе металната монета още във въздуха и я прикова към отсрещната стена.

— Вие вече напуснахте безопасния земен свят, който обитавахте — каза сериозно Никола Фламел, като изгледа последователно близнаците. — Нищо не е такова, каквото изглежда. Трябва да се научите да подлагате на съмнение всичко. Да чакате, преди да действате, да оглеждате, преди да стъпвате, и да обръщате внимание на всичко. Аз усвоих тези уроци от алхимията, но вие ще откриете, че те са безценни в този нов свят, в който несъзнателно пристъпихте. — Той посочи надолу по коридора. — Гледайте и наблюдавайте. Кажете ми: какво виждате?

Джош забеляза първата дупчица в стената. Беше замаскирана, така че да прилича на чепче в дървото. След като вече бе открил първата, забеляза, че в стената има десетки дупчици. Зачуди се дали във всяка от тях има малка стреличка, която е достатъчно силна, за да пробие метал.

Софи забеляза, че подът не се допира плътно до стената. На три различни места от лявата и дясната страна, близо до перваза, определено имаше пролуки.

Фламел кимна.

— Браво! Сега гледайте. Видяхме какво могат да правят стреличките, но има и друга защита… — Той извади от джоба си носна кърпичка и я подхвърли на пода, близо до една от тесните пролуки. Чу се метален звън и едно голямо острие с формата на полумесец изскочи от стената, накълца плата на ситни късчета и се прибра отново.

— Значи, ако стреличките не те засегнат… — започна Джош.

— … ще го направят остриетата — завърши Софи. — Е, как ще се доберем до вратата?

— Няма — каза Фламел, обърна се и натисна стената отляво. Голяма част от нея се отвори с изщракване и се завъртя навътре, позволявайки на тримата да пристъпят в голяма, просторна стая.

Близнаците моментално се досетиха, че това беше доджо, училище по бойни изкуства. От малки бяха изучавали таекуондо в доджота като това из Съединените щати, докато пътуваха с родителите си от университет в университет. Много училища поддържаха клубове по бойни изкуства и родителите им винаги ги записваха в най-доброто доджо, което успееха да намерят. И Софи, и Джош имаха червени колани — една степен под черен колан.