Майкъл Скот - Алхимикът

Дий забеляза как очите на Пернел се разшириха от ужас при споменаването на това име. Той се ухили доволно.

— Кажи й, че се нуждая от нейния особен талант и специфични умения. — После затвори рязко телефона и погледна към Пернел Фламел. — Щеше да е толкова по-лесно, ако просто ми бяха дали Сборника. Сега Мориган идва. А ти знаеш какво означава това.

Софи първа забеляза плъха.

Близнаците бяха отраснали в Ню Йорк и прекарваха повечето си лета в Калифорния, така че срещата с плъхове не беше нищо ново. Когато човек живее в пристанищен град като Сан Франциско, той бързо свиква да вижда тези създания, особено рано сутрин и късно вечер, когато те излизат от сенките и каналите. Софи не се боеше кой знае колко от тях, макар че както всички останали беше чувала ужасни истории, градски легенди и разкази от ПНЕП — приятел на един приятел — за тези мършояди. Знаеше, че обикновено са безобидни, освен ако не ги притиснеш в ъгъла; струваше й се, че беше чела някъде, че можели да скачат много нависоко. Също така беше чела една статия в неделното издание на „Ню Йорк Таймс“, където пишеше, че в Съединените щати има толкова плъхове, колкото и хора.

Но този плъх беше различен.

Лъскав и черен, вместо както обичайно мръснокафяв, той бе застанал неподвижно в началото на една уличка и Софи би се заклела, че очите му са яркочервени. И ги гледаше.

Може да беше избягал домашен любимец?

— А, забеляза значи — промърмори Фламел, като я хвана за ръката и я побутна напред. — Наблюдават ни.

— Кой? — попита Джош объркан. Огледа се бързо, очаквайки да види голямата черна кола на Дий да се носи по улицата. Но нямаше помен от никаква кола и не личеше някой да им обръща особено внимание. — Къде?

— Плъхът. В уличката — каза бързо Фламел — Не гледай.

Но вече бе прекалено късно, Джош се беше обърнал и гледаше плъха.

— Плъх ли? Наблюдава ни един плъх? Не може да говориш сериозно. — Той се втренчи упорито в животното, като очакваше то да се врътне и избяга. Но гризачът само повдигна глава и го изгледа, отваряйки уста, за да разкрие острите си зъбки. Джош потрепери. Змии и плъхове: мразеше ги еднакво силно… макар и не толкова, колкото мразеше паяци. И скорпиони.

— Плъховете нямат червени очи, нали? — попита той, поглеждайки към сестра си, която, доколкото му беше известно, не се страхуваше от нищо.

— Обикновено не — каза тя.

Когато се обърна пак, той видя, че на входа на уличката стоят неподвижно два черни като катран плъха. Трети изприпка от сумрака и също се настани да ги гледа.

— Добре де — каза Джош с равен глас, — видях хора от кал, така че предполагам, мога да приема и шпиониращи плъхове. Дали говорят? — запита се той на глас.

— Не говори глупости — сопна се Фламел. — Те са плъхове.

Джош не мислеше, че предположението е толкова абсурдно.

— Дий ли ги е пратил? — попита Софи.

— Той ни издирва. Плъховете са ни проследили по миризмата ни от книжарницата. Една проста ясновидска магия му позволява да вижда онова, което виждат те. Плъховете са грубовато, но ефективно средство и след като веднъж са уловили миризмата ни, могат да ни следват, докато не преминем през вода. Но аз повече се тревожа за тези. — Той вдигна глава към небето.

Софи и Джош погледнаха нагоре. По покривите на околните сгради се бяха събрали необичайно много черни птици.

— Врани — каза Фламел кратко.

— Това навярно е лошо — предположи Софи. От мига, когато Дий беше стъпил в книжарницата, добрите новини не бяха кой знае колко.

— Може да е много лошо. Но мисля, че ще се справим. Вече почти стигнахме. — Той се обърна наляво и поведе близнаците навътре в екзотичния Китайски квартал на Сан Франциско. Подминаха хотел „Сам Уонг“, после свиха надясно по една тясна задна уличка, а след това веднага наляво в друга, още по-тясна. Тук, встрани от главните улици, проходите бяха затрупани със сандъци и отворени кофи за смет, от които се носеше странният и противен сладникаво-кисел мирис на гниеща храна. Тясната уличка, в която бяха свърнали, беше особено зловонна, въздухът гъмжеше от мухи, а сградите от двете страни се издигаха толкова високо, че проходът тънеше в потискащ сумрак.

— Струва ми се, че ще повърна — промърмори Софи. Само преди ден беше споделила със своя брат-близнак, че работата в кафенето е изострила обонянието й. Похвали му се, че може да различи аромати, които никога по-рано не е долавяла. Сега съжаляваше за това: въздухът беше наситен със смрадта на гниещи плодове и риба.