Майкъл Скот - Алхимикът

Мадам Пернел Фламел. Неговата пленничка. Това определено заслужаваше да влезе във фотоалбума.

Дий набра един номер и натисна бутона за изпращане, после наклони глава и се загледа в грациозната жена. Пленяването на Пернел беше невероятен късмет — той знаеше, че е успял само защото тя бе изразходвала много енергия за унищожаването на голема. Дий поглади малката си триъгълна брадичка. Скоро щеше да му се наложи да направи още големи. Погледна към двата срещу него: за краткото време, което бяха прекарали навън, под светлината на ранното следобедно слънце, те бяха започнали да се напукват и топят. От едрия голем отляво на Пернел върху кожената седалка капеше черна речна кал.

Може би следващия път щеше да избере нещо друго, а не големи. Тези силни и глупави създания вършеха добра работа при по-влажен климат, но бяха твърде неподходящи за Западния бряг през лятото. Зачуди се дали още пази рецептата за създаване на върколаци.

Но Пернел поставяше пред него проблем, и то сериозен: той просто не знаеше колко могъща е тя.

Дий винаги се беше възхищавал на високата, елегантна французойка. Отначало, когато бе постъпил като чирак при Никола Фламел — Алхимика, беше направил грешката да я подцени. Но бързо бе разбрал, че Пернел Фламел притежава сила поне колкото съпруга си… всъщност имаше някои области, в които беше дори по-силна. Качествата, които правеха Фламел такъв гениален алхимик — вниманието му към дреболиите, владеенето на древни езици, безграничното му търпение — същевременно го правеха слаб магьосник и ужасен некромант. Просто му липсваше искрицата въображение, необходима за тази работа. Пернел, от друга страна, бе една от най-могъщите чародейки, които някога бе срещал.

Дий смъкна една от сивите си кожени ръкавици и я пусна на седалката до себе си. Наведе се към Пернел, топна пръст в локвичката кал, стичаща се от единия голем, и нарисува един завъртян символ на лявата ръка на жената. Нарисува огледалния образ на същия символ на дясната й ръка. Топна отново пръсти в лепкавата черна кал и направи три вълнообразни линии на челото й. В този момент блестящите й зелени очи внезапно се отвориха. Дий рязко се дръпна назад в седалката си.

— Мадам Пернел, не мога да опиша каква радост е да ви видя отново.

Пери отвори уста да заговори, но не успя да изрече и дума. Опита да се размърда, но не само че големите я стискаха здраво, а и мускулите й не желаеха да се подчиняват.

— А, моля да ме извините, но си позволих волността да ви поставя под възпираща магия. Простичка е, но ще свърши работа, докато уредим нещо по-трайно. — Дий се усмихна, но в изражението му нямаше нищо весело. Мобилният му телефон завибрира и засвири мелодията от „Досиетата X“, и той го отвори. — Извинете ме — каза на Пернел.

— Получихте ли снимката? — попита Дий. — Да, предположих, че ще ви се стори забавна: легендарната Пернел Фламел в наши ръце. О, съвсем сигурен съм, че Никола ще дойде да я търси. А ние ще бъдем готови. Този път няма да се измъкне.

Пернел дочу ясно кискането по линията.

— Да, разбира се. — Дий бръкна в един вътрешен джоб и извади книгата в меден обков. — Сборника е у нас. Най-сетне. — Докато говореше, той започна да прелиства дебелите страници с неравни ръбове. Гласът му се понижи и не беше ясно дали говори на своя събеседник или на себе си. — Десет хиляди години мистични знания на едно място…

После гласът му заглъхна. Телефонът падна от ръката му и подскочи на пода на колата.

В края на книгата две страници липсваха, бяха грубо откъснати.

Дий затвори очи и бързо облиза устни с мъничкия си език.

— Момчето — изграчи той. — Момчето го е направило, когато я издърпах от ръката му. — Отвори очи и започна внимателно да оглежда предишните страници. — Може и да не са важни — промърмори, а устните му мърдаха, докато проследяваше шаващите и движещи се думи. Той се съсредоточи върху изрисуваните ярки букви в горната част на всяка страница, които му подсказваха какво следва. После спря рязко, стиснал книгата в треперещите си пръсти. Когато вдигна глава, очите му мятаха огън. — Липсва ми Последното призоваване! — нададе вой Дий. Жълти искри затанцуваха около главата му, а задното стъкло се покри с паяжина от бели пукнатини. Струйки жълто-бяла енергия се стичаха от зъбите му като слюнка. — Връщай се! — изрева той на шофьора. — Връщай се веднага. Не, чакай, отменям тази заповед. Фламел не е глупак. Те ще са изчезнали отдавна. — Той грабна телефона от пода и като избягваше погледа на Пернел, отдели няколко мига да възстанови равновесието си. Пое си дълбоко въздух на пресекулки и видимо се успокои, после набра номера. — Имаме малък проблем — изрече той ясно по телефона с невъзмутим и безстрастен глас. — Изглежда ни липсват две от последните страници. Нищо важно, сигурен съм. Може би ще ми направиш една услуга — добави съвсем небрежно. — Предай на Мориган, че се нуждая от услугите й.