Майкъл Скот - Магьосникът

— Тя ни е приятелка, не можем да я изоставим — тросна се Софи. — Аз поне няма да я изоставя. — Брат й беше саможив по характер и открай време му беше трудно да си създава приятели в училище и да ги задържа, докато тя беше изключително вярна на своите и бе започнала да мисли за Скати като за нещо повече от обикновена приятелка. Макар че силно обичаше брат си, винаги бе искала да има сестра.

Джош хвана Софи за рамото и я извъртя към себе си. Вече беше с цяла глава по-висок от нея и трябваше да гледа от горе на долу към сините й очи, които отразяваха неговите.

— Тя не ни е приятелка, Софи. — Гласът му беше тих и сериозен. — Никога няма да ни бъде приятелка. Тя е две хиляди и петстотин годишно… нещо си. Сама ни призна, че е вампир. Видя как се промени лицето й преди малко: тя дори не е човек. А и… не съм сигурен, че е всичко онова, за което я представя Фламел. Знам, че не е!

— Какво имаш предвид? — попита Софи. — Какво искаш да кажеш?

Джош отвори уста да отговори, но поредица от силни трясъци разтресоха цялата сграда. Скимтейки от страх, Ру се стрелна навън в уличката. Близнаците не му обърнаха внимание.

— Какво имаш предвид? — попита пак Софи.

— Дий каза…

— Дий!

— Говорих с него в Охай. Докато ти беше в магазина с Вещицата от Ендор.

— Но той е наш враг!

— Само защото Фламел казва така — рече бързо Джош. — Софи, той ми каза, че Никола е престъпник, а Скатах не е нищо повече от наемен бияч. Каза, че била прокълната да носи тялото на тийнейджърка до края на живота си заради своите престъпления. — Момчето поклати глава и продължи забързано с тих и напрегнат глас: — Сестричке, ние не знаем почти нищо за тези хора — Фламел, Пернел и Скатах. Единственото, което ни е известно, е, че те те направиха различна… опасно различна. Отведоха ни на другия край на света и виж в какво положение сме сега. — Докато говореше, сградата се разтърси и още дузина керемиди се плъзнаха от покрива и се разбиха на двора, пръскайки остри късчета във въздуха около близнаците. Джош извика, когато едно парченце го жилна по ръката. — Не можем да им вярваме, Соф. Не бива.

— Джош, ти си нямаш представа какви сили ми дадоха те… — Софи улови ръката на брат си и сред вонята на разлагаща се храна се разнесе аромат на ванилия, а миг по-късно и мирис на портокали, когато аурата на Джош припламна за кратко в златно. — О, Джош, какви неща бих могла да ти разкажа! Аз знам всичко, което знаеше Вещицата от Ендор…

— И това те разболява! — изкрещя ядно той. — Освен това, не забравяй, че ако използваш силите си още веднъж, можеш буквално да избухнеш.

Аурите на близнаците пламтяха в златно и сребърно. Софи зажумя, докато порой от впечатления, смътни мисли и случайни идеи заля съзнанието й. Сините й очи премигнаха, станали за момент сребърни, и тя изведнъж осъзна, че долавя мислите на брат си. Изтръгна ръката си от неговата и мислите и усещанията моментално избледняха.

— Ти завиждаш! — прошепна тя изумена. — Завиждаш на силата ми.

Руменина обагри бузите на Джош и Софи зърна истината в очите му още преди той да изрече лъжата.

— Не завиждам!

Внезапно един облечен в черно полицай разби вратата и изскочи на двора. През стъклото на шлема му минаваше дълга пукнатина и единият от черните му ботуши липсваше. Без да спира, той изкуцука покрай тях и изчезна в уличката. Те чуха как шляпането на босия му крак и тропането на кожената подметка на другия се отдалечават.

После на двора излезе Скати. Въртеше нунчакуто си, както Чарли Чаплин — своето бастунче. Нямаше нито един разместен косъм, нито един белег по тялото, а зелените й очи бяха ярки и бдителни.

— О, сега вече съм в много по-добро настроение — обяви тя.

Близнаците погледнаха към коридора зад нея. Нищо и никой не мърдаше в тъмнината там.

— Но те бяха около десетина… — започна Софи.

Скатах сви рамене.

— Всъщност дванайсет.

— Въоръжени… — каза Джош. Хвърли кос поглед към сестра си, а после премести пак очи върху Девата-воин. Преглътна тежко. — Ти не… не ги уби, нали?

Откъм магазина се чу прекършване на дърво и нещо се строполи на пода.

— Не, просто… спят. — Скати се усмихна.

— Но как… — започна Джош.

— Аз съм Девата-воин — каза простичко тя.

Софи долови смътно движение в сумрака и отвори уста да изпищи, точно когато фигурата се появи от коридора и дългопръстата й ръка се отпусна върху рамото на Скатах. Девата-воин не реагира.

— Не мога да ви оставя сами и за десет минути — каза Никола Фламел, излизайки от сенките. Кимна към отворената порта. — По-добре да вървим — добави той, побутвайки ги към уличката.