Майкъл Скот - Магьосникът

— Това беше любимата ми тениска — промърмори алхимикът. — Имаше си стил. — Размърда неловко рамене. — А сега и на гърба ми е студено.

— Не се дръж като бебе. Ще ти купя нова — каза Скати. Хвана Софи за ръката. — Хайде. Да вървим. Ще се видим при Айфеловата кула.

— Знаеш ли пътя? — извика след нея Фламел.

Девата-воин се изсмя.

— Живяла съм тук почти шейсет години, забрави ли? Бях тук, когато построиха кулата.

Никола кимна.

— Е, опитай се да не привличаш внимание.

— Ще се опитам.

— Софи… — започна Джош.

— Знам — отвърна сестра му, — да внимавам. — Обърна се и прегърна бързо брат си. Аурите им пропукаха. — Всичко ще бъде наред — каза тя нежно, като забеляза страха в очите му.

Момчето се усмихна насила и кимна.

— Откъде знаеш? С магия ли?

— Просто знам — каза тя простичко. Очите й за кратко просветнаха в сребристо. — Всичко това се случва с определена причина. Нали помниш пророчеството? Всичко ще се нареди добре.

— Вярвам ти — каза той, макар че не вярваше. — Внимавай и не забравяй — добави той, — никакъв вятър.

Софи още веднъж го прегърна бързо.

— Никакъв вятър — прошепна тя в ухото му, а после се дръпна и му обърна гръб.

Никола и Джош гледаха как Скати и Софи се отдалечават по улицата, насочвайки се към метростанцията; после се обърнаха в другата посока. Точно преди да свият зад ъгъла, момчето се озърна през рамо и видя, че сестра му направи същото. И двамата вдигнаха ръце и си махнаха за довиждане.

Джош изчака тя да се обърне и свали ръката си. Сега вече беше наистина сам, в един непознат град, на хиляди километри от дома, заедно с човек, на когото не вярваше и от когото бе започнал да се бои.

— Нали каза, че знаеш пътя? — попита Софи.

— Доста време не съм била тук — призна Девата-воин — и улиците малко са се променили.

— Но ти каза, че си била тук, когато са построили Айфеловата кула. — Тя спря, осъзнавайки внезапно какво е казала току-що. — А кога по-точно е било това?

— През 1889 година. Тръгнах си няколко месеца по-късно.

Скатах спря пред метростанцията и попита за пътя една продавачка на вестници и списания. Дребната китайка говореше много малко френски, така че Скати премина на друг език. Софи си даде сметка, че разпознава в него мандарин 17 17 Най-разпространеният диалект на китайския език. — Б.пр. .

Усмихнатата продавачка излезе иззад щанда и посочи надолу по улицата, говорейки толкова бързо, че момичето не успяваше да различи отделните думи въпреки познанията на Вещицата по езика. Звучеше като песен. Девата-воин благодари на жената, после й се поклони и онази й отвърна.

Софи хвана Скатах за ръката и я издърпа настрани.

— Нали уж не трябваше да привличаш внимание? — прошепна тя. — Хората почнаха да ни зяпат.

— Че какво зяпат? — попита Скати, искрено изненадана.

— О, ами сигурно как едно бяло момиче говори свободно китайски, а после се кланя — каза Софи с усмивка. — Интересна гледка беше.

— Един ден всички ще говорят мандарин, а поклоните са обикновена проява на учтивост — рече Девата-воин и тръгна по улицата в указаната от жената посока.

Софи я последва.

— Къде си научила китайски? — попита тя.

— В Китай. Всъщност разговарях с жената на мандарин, но също така знам ву и кантонски 18 18 Други широко употребявани диалекти на китайския. — Б.пр. . През вековете съм прекарала доста време в Далечния изток. Там ми харесваше.

Двете повървяха мълчаливо, а после Софи попита:

— И колко езика говориш?

Скатах се намръщи и притвори очи за кратко, докато размишляваше.

— Шест или седем…

Момичето я прекъсна.

— Шест или седем; това е впечатляващо. Мама и татко искат да научим испански, а татко ни преподава гръцки и латински. Но аз много бих искала да науча японски. Имам голямо желание да посетя Япония — добави то.

— … шест или седемстотин — допълни Скати, а после се изсмя гръмко на смаяното изражение на Софи и я хвана подръка.

— Е, предполагам, че някои от тях вече са мъртви езици, така че не съм сигурна дали се броят, но не забравяй, че съм живяла много дълго.

— Наистина ли си живяла две хиляди и петстотин години? — попита Софи, хвърляйки кос поглед към девойката, която изглеждаше на не повече от седемнайсет. Изведнъж се усмихна: никога не й бе минавало през ум, че ще зададе подобен въпрос. Това беше просто още един пример за това колко се бе променил животът й.

— Две хиляди петстотин и седемнайсет човешки години. — Скатах се усмихна със стиснати устни, така че вампирските й зъби да не се виждат. — Веднъж Хеката ме изостави в едно особено гадно подземно Сенкоцарство. Трябваха ми векове, за да открия пътя навън. А когато бях по-млада, прекарвах много време в Сенкоцарствата на Лионес, Хи-Бразил и Тир На Ног 19 19 Лионес — легендарна потънала земя, за която се твърди, че се намирала непосредствено на югозапад от остров Великобритания; Хи-Бразил — в ирландските предания — загадъчен остров, вечно обвит в мъгла, която се вдига за един ден на всеки седем години и тогава той може да бъде видян, но никой не може да го достигне; Тир На Ног — Земята на вечно младите — един от отвъдните светове в келтската митология. — Б.пр. , където времето се движи с различен ход.