Майкъл Скот - Магьосникът

Времето в Сенкоцарствата не е същото като човешкото, така че всъщност броя само времето, което съм прекарала в този свят. А пък кой знае, може някой ден сама да разбереш какво е. Вие с Джош сте уникални и могъщи и ще ставате още по-могъщи, с овладяването на магията на стихиите. Ако не откриете сами тайната на безсмъртието, някой може да ви я предложи като дар. Хайде, да пресичаме. — Тя хвана Софи за ръката и я помъкна през тясната улица.

Макар че беше едва шест сутринта, уличното движение вече се оживяваше. Микробуси правеха доставки за ресторанти и хладният утринен въздух бе започнал да се изпълва с аромати — на прясно изпечен хляб, сладкиши и кафе, — от които на човек му потичаше слюнка. Софи вдъхваше познатите ухания: кроасаните и кафето й напомниха, че само преди два дни тя ги сервираше в кафенето. Премигна, за да спре внезапно залютелите в очите й сълзи. Толкова много неща се бяха случили, толкова много неща се бяха променили през последните два дни.

— Какво ли е да живееш толкова дълго? — зачуди се тя на глас.

— Самотно — каза тихо Скати.

— А колко дълго… колко дълго ще живееш? — попита предпазливо момичето.

Девата-воин сви рамене и се усмихна.

— Кой знае? Ако внимавам, правя редовно упражнения и спазвам диетата си, бих могла да изкарам още някое и друго хилядолетие. — После усмивката й повехна. — Но не съм неуязвима, нито пък непобедима. Мога да бъда убита. — Тя видя стреснатото изражение върху лицето на Софи и стисна ръката й. — Само че това няма да стане. Знаеш ли колко човеци, безсмъртни, Древни, обръщенци и най-различни чудовища са се опитвали да ме убият?

Момичето поклати отрицателно глава.

— Е, честно казано, и аз не знам. Но са били хиляди. Може би дори десетки хиляди. А аз още съм жива; това за какво ти говори?

— Че си добра?

— Ха! Нещо повече от добра. Аз съм най-добрата. Аз съм Девата-воин. — Скатах спря и погледна към витрината на една книжарница, но Софи забеляза, че когато тя се обърна да заговори, яркозелените й очи се стрелкаха във всички посоки, попивайки околната обстановка.

Устоявайки на изкушението да се обърне, Софи снижи гласа си до шепот.

— Следят ли ни? — С изненада откри, че ни най-малко не се страхува; инстинктивно усещаше, че докато е със Скати, нищо не би могло да й причини зло.

— Не, не мисля. Просто стари навици. — Скатах се усмихна.

— Същите навици, които са ме опазили жива през вековете. — Тя се отдели от книжарницата и Софи я хвана подръка.

— Никола те нарече и с други имена, когато се срещнахме… — Момичето се намръщи, мъчейки се да си спомни как й бе представена Скатах в Сан Франциско само преди два дни.

— Нарече те Девата-воин, Сянката, Убийцата на демони, Създателката на крале.

— Това са просто имена — промърмори Скати. Звучеше смутено.

— На мен ми приличат на нещо повече от имена — упорстваше Софи. — Приличат ми на титли… титли, които си спечелила? — настоя тя.

— Е, имала съм много имена — рече Скатах. — Имена, дадени ми от приятелите, имена, използвани от враговете ми. В началото бях Девата-воин, после станах Сянката заради умението си да оставам незабелязана. Аз усъвършенствах първите маскировъчни облекла.

— Звучиш ми като нинджа — изсмя се Софи. Докато слушаше приказките на Девата-воин, през главата й пробягваха образи от паметта на Вещицата и тя разбра, че Скати казва истината.

— Опитах се да обучавам нинджи, но повярвай ми, те никога не са били чак толкова добри. Станах Убийцата на демони, когато убих Рактавиджа 20 20 В индийските митове: зъл демон, убит от богинята Кали. Името му произлиза от индийските думи ракта (кръв) и вижда (семе) и се дължи на способността на демона от всяка негова капка кръв да се ражда нов Рактавиджа. — Б.пр. .

А Създателката на крале ме нарекоха, когато помогнах да поставят на трона Артур — добави тя и гласът й стана унил. Поклати бързо глава. — Това беше грешка. А и не ми беше първата. — Скатах се изсмя, но смехът й излезе треперлив и изглеждаше насилен. — Допускала съм много грешки.

— Татко казва, че човек може да се учи от грешките си.

Скати се изсмя високо.

— Не и аз. — Не успя да скрие нотката на горчивина в гласа си.

— Изглежда си имала труден живот — каза тихо Софи.

— Труден беше — призна Девата-воин.

— Някога имало ли е… — Момичето замълча, търсейки подходящата дума. — Някога имала ли си… приятел?

Скатах я изгледа остро, после се извърна и се втренчи в една витрина. За миг на Софи й се стори, че тя разглежда изложените обувки, но после осъзна, че Девата-воин гледа собственото си отражение в стъклото. Зачуди се какво ли вижда.