— А собственичката, госпожа Вещерли? И тя ли е…?
— Тя е добре — отвърна репортерът и Никола почувства как го залива вълна от облекчение. — Току-що говорих с нея. Намира се в забележително добро настроение за човек, чийто магазин току-що е бил взривен. — Той се изсмя и добави: — Каза, че когато човек живее толкова дълго като нея, вече нищо не може да го изненада.
— Тя още ли е там? — попита Фламел, мъчейки се да скрие нетърпението в гласа си. — Дали би желала да направи изявление за френската преса? Кажете й, че на телефона е Никола Монморанси. Говорили сме веднъж; сигурен съм, че ще си спомни — добави той.
— Ще я попитам…
Гласът заглъхна и Фламел чу как репортерът вика Дора Вещерли. На заден фон чуваше също така безброй сирени на по-лицейски коли, пожарни и линейки, както и по-тихите викове на развълнувани хора.
И всичко това беше по негова вина.
Той тръсна глава. Не, вината не беше негова. Това беше дело на Дий. Джон нямаше чувство за мярка; през 1666 година той бе изгорил Лондон почти до основи, през 40-те години на XIX век беше опустошил Ирландия чрез Големия глад, през 1906-а беше унищожил по-голямата част от Сан Франциско — а сега бе изпразнил гробищата около Охай. Без съмнение улиците бяха засипани с кости и трупове. Никола чу приглушения глас на репортера, а после звука от подаването на мобилен телефон.
— Мосю Монморанси? — каза учтиво Дора на безупречен френски.
— Мадам. Не сте пострадала, нали?
Гласът на Дора спадна до шепот и тя премина на старофренски, който би бил неразбираем за всеки съвременен подслушвач.
— Не е толкова лесно да ме убият — каза тя бързо. — Дий се измъкна, нарязан, насинен, посмачкан и много, много разстроен. — Вие всички добре ли сте? И Скатах?
— Скати е добре. Само че имахме среща с Николо Макиавели.
— Значи той е още жив. Сигурно Джон го е предупредил. Внимавай, Никола. Макиавели е по-опасен, отколкото можеш да си представиш. Той е по-хитър даже и от Дий. Трябва да приключваме — добави тя бързо. — Репортерът тук започва да става подозрителен. Сигурно си мисли, че ти давам по-интересна история от тази, която дадох на него. Какво искаш?
— Нуждая се от помощта ти, Дора. Трябва да знам на кого в Париж мога да имам доверие. Трябва да скрия децата някъде. Изтощени са.
— Хммм. — Линията пропука със звук като от шумоляща хартия. — Не знам кой в момента е в Париж. Но ще разбера — каза тя решително. — Кое време е там?
Той хвърли поглед към часовника си и направи сметката.
— Пет и половина сутринта.
— Иди при Айфеловата кула. Бъди там в седем и чакай десет минути. Ако успея да намеря някой, заслужаващ доверие, ще го пратя да се срещне с теб там. Ако не се появи никой, когото познаваш, отиди пак в осем, а после и в девет. Ако до девет още не е дошъл никой, ще знаеш, че в Париж няма човек, на когото можеш да се довериш, и ще трябва да се оправяш сам.
— Благодаря, мадам Дора — каза той тихо. — Няма да забравя този дълг.
— Между приятели няма дългове — каза тя. — А, и още нещо, Никола, гледай да държиш внучката ми далеч от неприятности.
— Ще се постарая — каза Фламел. — Но знаеш я каква е: неприятностите сами й се лепят. Макар че точно в момента тя бди над близнаците в едно кафене недалеч оттук. Там поне не може да се забърка в никаква беля.
Скатах вдигна крака си, опря пета в седалката на един стол и го блъсна силно. Дървеният стол се запремята по пода и се заби в двамата полицаи, докато влизаха през вратата. Те се строполиха на земята, радиостанцията излетя от ръката на единия, а палката — от ръката на другия. Грачещата радиостанция се плъзна и спря в краката на Джош. Той се наведе и изля горещия си шоколад върху нея. Изскочиха искри и тя замлъкна.
Девата-воин се изправи бързо. Без да обръща главата си, вдигна ръка и посочи към Ру.
— Ти. Стой където си. И през ум да не ти минава да звъниш на полицията.
С разтуптяно сърце Джош хвана Софи, дръпна я от масата и я забута към дъното на кафенето, като я прикриваше с тяло от полицаите на вратата.
Единият полицай вдигна пистолет. Нунчакуто на Скати халоса дулото с такава сила, че огъна метала и оръжието изхвърча от ръката на мъжа.
Вторият полицай се надигна на крака, измъквайки дълга черна палка. Дясното рамо на Скатах се приведе и нунчакуто промени посоката си насред въздуха. Трийсетсантиметровата заякчена дървена пръчка удари полицейската палка току над късата й дръжка. Палката се пръсна на трески. Девата-воин дръпна нунчакуто обратно и то падна в протегнатата й длан.
Читать дальше