Майкъл Скот - Магьосникът

Фламел и съпругата му бяха приготвили последната порция от отварата в полунощ миналата неделя, преди по-малко от седмица. Той натисна левия бутон на часовника си, за да се покаже секундомерът: бяха изтекли 116 часа и 21 минути. Като натисна бутона още веднъж, се появи и оставащото време: 603 часа и 39 минути, или около 25 дни. Докато гледаше, часовникът отброи още една минута: 38 минути. Двамата с Пернел щяха да стареят и да губят сили, и разбира се, всеки път, когато някой от тях използваше силата си, това само щеше да ускорява напредването на възрастта им. Ако не си върнеше Книгата до края на месеца, за да приготви нова порция отвара, и двамата щяха бързо да се състарят и да умрат.

И светът щеше да умре заедно с тях.

Освен ако…

Една полицейска кола изрева покрай него с виеща сирена. Последва я втора и трета. Както и всеки друг на улицата, Фламел се обърна да ги проследи с поглед. Последното, което му трябваше, бе да привлича внимание към себе си, като се отличава от тълпата.

Трябваше да си върне Сборника. „Остатъка от Сборника“ — напомни си той, докосвайки несъзнателно с ръка гърдите си. Скрита под тениската му, на кожена връв висеше проста правоъгълна памучна торбичка, която Пернел му бе ушила преди половин хилядолетие, когато намери Книгата. Тя я беше направила, за да държат в нея древното томче, а сега торбичката съдържаше само двете страници, които Джош бе успял да откъсне. Книгата все още беше извънредно опасна в ръцете на Дий, но именно последните две страници съдържаха магията, известна като Последното призоваване, от която Джон се нуждаеше, за да върне на този свят своите господари Тъмните древни.

А Фламел не би позволил — не можеше да позволи — това.

Двама полицаи се появиха иззад един ъгъл и закрачиха по средата на улицата. Взираха се настойчиво в някои от пешеходците и надничаха през витрините на магазините, но минаха покрай Никола, без изобщо да го погледнат втори път.

Той знаеше, че сега най-важното за него е да намери сигурно убежище за близнаците. А това означаваше, че трябва да открие някой безсмъртен, живеещ в Париж. Във всеки голям град по света имаше хора, чиято продължителност на живота обхващаше векове или дори хилядолетия, и Париж не правеше изключение. Фламел знаеше, че безсмъртните обичат големите градове, където можеха да останат анонимни и беше по-лесно да се изгубят сред постоянно менящото се население.

Много отдавна Никола и Пернел бяха започнали да осъзнават, че в сърцето на всеки мит и легенда има зрънце истина. А всички народи разказваха истории за хора, живели необикновено дълго: безсмъртните.

През вековете семейство Фламел бяха срещали три напълно различни вида безсмъртни хора. Едните бяха Отколешните, от които в момента бяха останали живи не повече от няколко души и които произхождаха от много далечното минало на земята. Някои от тях бяха станали свидетели на цялата човешка история и това ги бе направило нещо повече — и по-малко — от хора.

Освен това имаше неколцина, които като Никола и Пернел бяха открили сами как да станат безсмъртни. През хилядолетията тайните на алхимията бяха откривани, губени и преоткривани безброй пъти. Една от най-големите алхимични тайни беше рецептата за безсмъртие. А цялата алхимия — и може би дори съвременната наука — имаха един-единствен първоизточник: „Книгата на Авраам Мага“.

Третата група бяха тези, на които им бе даден дарът на безсмъртието. Това бяха хора, които случайно или преднамерено бяха привлекли вниманието на един или друг от Древните, останали на този свят след Гибелта на Дану Талис. Древните постоянно търсеха личности с необичайни способности, които да привлекат към каузата си. А в замяна на тяхната служба им даваха дълъг живот. Много малко хора можеха да откажат такъв дар. Освен това той осигуряваше абсолютна, непоклатима вярност… защото можеше да бъде отнет също толкова бързо, колкото е даден. Никола знаеше, че ако срещне безсмъртни в Париж, дори и да ги е познавал в миналото, ще има съвсем реална опасност те да са на служба при Тъмните древни.

Той минаваше покрай една денонощна видеотека, която рекламираше свръхскоростен интернет, когато забеляза табелата на прозореца с надпис на десет езика: „Вътрешни и международни разговори. Най-ниски цени“.

Бутна вратата и изведнъж го лъхна киселият мирис на немити тела, застоял парфюм, мазна храна и озон от твърде много наблъскани нагъсто компютри. Заведението беше изненадващо пълно: група ученици, които изглеждаха така, сякаш са будували цяла нощ, се бяха струпали около три компютъра, върху които се виждаше логото на „Светът на Уоркрафт“, докато повечето от другите уреди бяха заети от сериозни млади мъже и жени, взиращи се напрегнато в екраните. Докато си проправяше път към щанда в дъното, Никола видя, че повечето от тях пишат имейли и чатят. Усмихна се леко — само преди няколко дни, в понеделник сутринта, когато в книжарницата беше спокойно, Джош бе изгубил цял час да му обяснява разликата между тези два начина на комуникация. Дори му беше направил негов собствен имейл адрес, който Фламел се съмняваше, че някога изобщо ще използва, макар че можеше да види някаква полза от програмите за чат.