Майкъл Скот - Магьосникът

— Просто исках да те разсея — обясни Скатах. — Дори не си мисли за Черната Анис. Има имена, които изобщо не бива да се изричат на глас.

— Това е все едно да кажеш на някой да не мисли за слонове — рече Джош. — След това човек не може да мисли за нищо друго, освен за тях.

— Тогава нека ти дам друга тема за размисъл — каза тихо Скати. — Пред прозореца има двама полицаи, които ни зяпат. Не поглеждайте — добави тя бързо.

Но беше прекалено късно. Джош се обърна да погледне и каквото и изражение да бе пробягало по лицето му — потрес, ужас, вина или страх, — то накара полицаите да се втурнат в кафенето, като единият измъкна автоматичния си пистолет от кобура, а другият бъбреше припряно по радиото си, докато вадеше палката.

Напъхал ръце дълбоко в джобовете на коженото си яке, все още в своите не особено чисти черни джинси и ожулени каубойски ботуши, Никола Фламел не изглеждаше не на място сред ранните работници и бездомниците, които бяха започнали да се появяват по улиците на Париж. Жандармите, събрани на малки групички по ъглите, говореха разпалено или слушаха съсредоточено радиостанциите си.

Не за първи път го преследваха по тези улици, но за първи път той нямаше съюзници и приятели, които да му помогнат. Двамата с Пернел се бяха върнали тук през 1763-а в края на Седемгодишната война. Един стар приятел се нуждаеше от помощта им, а семейство Фламел никога не отказваха на приятел. За нещастие обаче Дий бе открил къде се намират и ги бе подгонил по улиците с армия облечени в черно убийци, никой от които не бе истински човек.

Тогава се бяха измъкнали. Но сега измъкването може би нямаше да е толкова лесно. Париж се бе променил напълно. Когато барон Осман го бе проектирал наново през XIX век, бе унищожил голяма част от средновековните квартали на града, който Никола толкова добре познаваше. Всички скривалища, тайни подземия и скрити тавани бяха изчезнали. Някога той познаваше всяка уличка, всеки лъкатушещ проход и скрит двор в Париж; сега знаеше колкото един средностатистически турист.

А в настоящия момент не само Макиавели ги преследваше, но и цялата френска полиция бе излязла да ги търси. И Дий също идваше насам. А както Фламел много добре знаеше, Джон беше способен кажи-речи на всичко.

Никола вдиша хладния предутринен парижки въздух и хвърли поглед на евтиния електронен часовник, който носеше на лявата си китка. Той все още бе нагласен на тихоокеанско време, по което сега бе осем и двайсет вечерта, а това означаваше — той направи бързо изчисление наум, — че в Париж е пет и двайсет сутринта. Помисли си за миг дали да не свери часовника си по Гринуичкото време, но реши да не го прави. Преди няколко месеца, когато се бе опитал да го нагласи на лятното време, той бе започнал бясно да пиука и да мига. Никола го бе човъркал повече от час без никакъв успех, а на Пернел й бяха нужни само трийсет секунди, за да го оправи. Всъщност Фламел носеше часовника само защото имаше брояч. Всеки месец, когато двамата с Пернел приготвяха нова доза от отварата за безсмъртие, той нагласяше брояча на 720 часа и го оставяше да отброи до нула. С течение на годините бяха открили, че отварата е съобразена с лунния цикъл и действа приблизително трийсет дни. През месеца те старееха бавно, почти недоловимо, но след като изпиеха отварата, резултатите от процеса на стареене бързо изчезваха — косата потъмняваше, бръчките се смаляваха и изглаждаха, болящите ги стави и схванатите мускули ставаха отново гъвкави, зрението и слухът се изостряха.

За нещастие това не беше рецепта, която можеше да бъде преписана; всеки месец тя беше уникална и всяка рецепта действаше само веднъж. „Книгата на Авраам Мага“ беше написана на език, предшестващ човечеството, при това с изменчив, вечно движещ се шрифт, така че в тънката книжка се съдържаха цели библиотеки от знание. Но всеки месец на седма страница на ръкописа с меден обков се появяваше тайната на вечния живот. Пълзящият шрифт оставаше неподвижен само за час, преди да се размести, разкриви и изчезне.

Единствения път, когато Фламел бе опитал да използва една рецепта два пъти, тя всъщност ускори процеса на стареене. За щастие Никола беше изпил само една малка глътка от безцветната, съвсем обикновена наглед течност, когато Пернел забеляза, че около очите и по челото му се появяват бръчки и че космите от брадата му падат. Тя изби чашата от ръката му, преди да отпие пак. Въпреки това бръчките останаха на лицето му, а гъстата брада, с която толкова се гордееше, така и не порасна наново.