Майкъл Скот - Магьосникът

Зад бара имаше само един човек от персонала, нацупен сервитьор с бръсната глава, който носеше обърната наопаки табелка с името си, която гласеше „Ру“.

— Имам нужда от душ — каза мрачно Софи. — Трябва да си измия косата и зъбите и да се преоблека. Имам чувството, че не съм се къпала от дни.

— То май наистина е така. Изглеждаш ужасно — съгласи се Джош. Той посегна и отлепи кичур руса коса от бузата на сестра си.

— И се чувствам ужасно — прошепна Софи. — Помниш ли миналото лято, когато бяхме в Лонг Бийч и аз изядох целия онзи сладолед, а после хапнах лютив хотдог с пържени картофки и с голяма безалкохолна бира?

Джош се ухили.

— И дояде моите пилешки крилца. И сладоледа ми!

Софи се усмихна при спомена, но усмивката й бързо помръкна. Въпреки че температурата през онзи ден надхвърляше трийсет и осем градуса, тя бе започнала да трепери, по гърба й бе избила ледена пот и бе усетила тежест в стомаха си, сякаш бе погълнала поле. За щастие не си беше сложила предпазния колан, преди да повърне, но резултатът пак бе изключително зрелищен и колата не можеше да се използва поне седмица след това. По същия начин се чувстваше и сега: беше й студено, тресеше я и всичко я болеше.

— Е, постарай се да не повръщаш тук — промърмори Джош. — Не мисля, че нашият жизнерадостен сервитьор ще бъде особено впечатлен.

Ру работеше в кафенето от четири години и за това време го бяха ограбвали два пъти и често го бяха заплашвали, но не беше пострадал нито веднъж. Денонощното кафене бе виждало какви ли не странни и нерядко опасни хора да прекрачват прага му и той реши, че тези четирима особняци определено спадат към първия тип, а може би дори и към двата. Двамата тийнейджъри бяха мръсни и миришеха, и изглеждаха уплашени и изтощени. Възрастният мъж — може би дядо на хлапетата, помисли си — не беше в много по-добра форма. Само четвъртият член на групата — червенокосата, зеленоока млада жена, облечена в черен потник, черни панталони и груби ботуши — изглеждаше весела и бдителна. Той се зачуди какво ли я свързва с останалите: определено не изглеждаше да има роднинска връзка с тях, но момчето и момичето си приличаха достатъчно, за да са близнаци.

Ру се беше поколебал, когато възрастният мъж извади кредитна карта, за да плати двата горещи шоколада. Хората обикновено плащаха в брой за нещо толкова дребно и той се зачуди дали картата не е крадена.

— Свърши ми еврото — беше казал старецът с усмивка. — Може ли да отчетете двайсет и да ми върнете рестото в брой?

На сервитьора му се стори, че мъжът говори френски със странна старомодна, почти префинена интонация.

— Това е в разрез с правилника ни… — започна Ру, но още един поглед към червенокосото момиче със суровите очи го накара да размисли. Опита да й се усмихне, докато казваше: — Ами, да, мисля, че ще мога. — Ако картата беше крадена, и без това нямаше да проработи.

— Много ще съм ви благодарен. — Мъжът се усмихна. — А ще можете ли да ми дадете малко в монети?

Сервитьорът маркира на касата осем евро за двата горещи шоколада, а на „Виза“-та маркира двайсет. Остана изненадан, че кредитната карта е американска; можеше да се закълне, че мъжът е французин, съдейки по акцента му. Имаше известно забавяне, а после картата премина. Той приспадна цената на двете питиета и върна рестото в монети по едно и две евро. После се върна към учебника по математика, скрит под тезгяха. Беше сгрешил за тази група. Не му беше за първи път и нямаше да е за последен. Вероятно бяха посетители, слезли току-що от някой от ранните сутрешни влакове; в тях нямаше нищо необикновено.

Е, може би не във всички. Продължавайки да държи главата си наведена, той вдигна очи, за да огледа червенокосата жена. Тя стоеше с гръб към него и говореше със стареца. После бавно и преднамерено се обърна и го погледна. Устните й се извиха в съвсем лека усмивка и изведнъж откри нещо много интересно в учебника си.

Фламел стоеше на бара на кафенето и гледаше Скатах.

— Искам да останеш тук — каза той тихо, минавайки от френски на латински. Очите му се стрелнаха бегло към близнаците, които пиеха горещия си шоколад. — Пази ги. Аз ще ида да намеря телефон.

Сянката кимна.

— Внимавай. Ако се случи нещо и се разделим, нека се срещнем в Монмартър. Макиавели изобщо не би очаквал да се върнем там. Ще се чакаме пред някой от ресторантите — може би „Мезон Роз“ — за по пет минути на всеки кръгъл час.

— Съгласен. Но ако не се върна до обяд — продължи той много бавно, — искам да вземеш близнаците и да заминете.