Майкъл Скот - Магьосникът

— Тогава хайде да свършваме — процеди Николо през стиснати зъби. — Но помни, децата ни трябват живи. — Той млъкна, когато нещо тънко и сребристо се извиси през въздуха отпред. — Това е стрела — започна той с почуда, а после спря и изсумтя от болка, когато стрелата се заби дълбоко в бедрото му. Целият му крак се вцепени.

Макиавели залитна назад и падна на покрива на катедралата, стиснал с ръце бедрото си. Изненадващо, кръв нямаше, но болката беше ужасна.

Далече долу на земята поне половината създания изведнъж замръзнаха или се катурнаха. Рухнаха на земята и идещите зад тях ги стъпкаха. Камъкът се трошеше и се пръскаше на прах. Но останалите твари продължиха да настъпват.

Още дузина сребърни стрели се извисиха отдолу. Удряха се със звън в камъните и се чупеха, без да причинят вреда.

— Макиавели! — извика Дий.

— Не мога… — Болката в крака му беше неописуема и по бузите му се стичаха сълзи. — Не мога да се съсредоточа…

— Тогава ще го довърша сам.

— Момчето и момичето — каза немощно Макиавели. — Трябват ни живи…

— Не е задължително. Аз съм некромант. Мога да съживя труповете им.

— Не! — изкрещя Николо.

Магьосника не му обърна внимание. Събирайки необикновената си воля, той даде на гаргойлите една-единствена заповед.

— Убийте ги! Убийте ги всички!

Създанията се люшнаха напред.

— Още веднъж, Жана! — извика Фламел. — Стреляй пак!

— Не мога. — Дребната французойка бе посивяла от изтощение. — Стрелите се оформят от моята аура. Не ми остана нищо.

Гаргойлите настъпваха все по-близо и камъкът скърцаше и стържеше. Обхватът на движенията им беше ограничен: някои имаха нокти и зъби, а други — рога и опашки с шипове, но те щяха просто да сгазят хората.

Джош вдигна едно малко уродче, което бе толкова ерозирало, че представляваше кажи-речи буца камък, и го запрати към множеството. То удари един гаргойл и двете същества се пръснаха. Момчето трепна от шума, но също така осъзна, че те могат да бъдат унищожени. Притисна ушите си с ръце и хвърли поглед към разбитото създание, а пробуденото му зрение поглъщаше всяка подробност. Каменните твари бяха неуязвими за стомана и магия… но после той забеляза, че камъкът е ерозирал и чуплив. Какво унищожаваше камъка?

В ума му проблесна спомен… само че не беше негов спомен… за древен град, чиито стени се рушаха, разпадаха се на прах…

— Имам идея — изкрещя той.

— Дано да е добра — извика в отговор Сен Жермен. — Магия ли е?

— Елементарна химия. — Джош погледна към графа. — Франсис, колко горещ огън можеш да направиш?

— Много горещ.

— Софи, колко студен вятър можеш да направиш?

— Много студен — каза тя и кимна. Изведнъж бе разбрала какво предлага брат й: самата тя бе правила същия опит в часа по химия.

— Направете го сега — извика Джош.

Един каменен дракон с нащърбени прилепови криле се хвърли напред. Сен Жермен освободи пълната сила на своята Огнена магия срещу главата на създанието, окъпвайки я в пламъци, и я нажежи до вишневочервено. А после Софи прати повей на арктически въздух.

Главата на дракона се напука и се пръсна на прах.

— Горещо и студено — извика Джош, — горещо и студено.

— Разширяване и свиване — рече Никола с треперлив смях. Погледна нагоре, където главата на Дий се подаваше едва-едва над ръба на покрива. — Едни от основните принципи на алхимията.

Сен Жермен окъпа един препускащ към тях глиган в силна жега, а Софи го заля с леден въздух. Краката на създанието се прекършиха.

— По-горещо! — извика Джош. — Трябва да е по-горещо. А твоето трябва да е по-студено — каза той на сестра си.

— Ще се опитам — прошепна тя. Клепачите й вече натежаваха от изтощение. — Не знам още колко мога да направя. — Момичето погледна към брат си и каза: — Помогни ми. Нека взема от твоята сила.

Джош застана зад Софи и сложи ръце на раменете й. Сребърната и златната им аура запламтяха, сляха се, преплетоха се. Жана осъзна какво правят и мигновено сграбчи съпруга си за раменете. Техните аури — червена и сребърна — също грейнаха. Когато Сен Жермен изстреля кълбо от пламъци към приближаващите се гаргойли, то бе нажежено до бяло, достатъчно горещо, за да започне да топи камъка още преди мразовитите субарктически ветрове и ледената мъгла да излетят от пръстите на Софи. Графът бавно се завъртя в кръг и Софи го последва. Отначало камъкът се пукаше и топеше, а старите тухли се пръскаха под силната жега, но когато леденият вятър я последва, ефектът беше драматичен. Нагорещените каменни статуи се трошаха и цепеха, пръскаха се на облаци от жилещ пясък. Първата редица същества падна, а после и следващата, и следващата, докато около приклещените хора не се издигна вал от каменни отломки.