Майкъл Скот - Магьосникът

Един грубо изсечен лъв скочи на земята точно пред вратата на катедралата и тръгна напред, а каменните му нокти тракаха и се плъзгаха по гладките павета.

Графът протегна ръка напред и лъвът бе погълнат от огнено кълбо… което не му навреди изобщо, само изгори трупаните с векове мръсотия и птичи курешки. Лъвът продължи към тях. Сен Жермен опита различни видове огън — стрели и завеси от пламък, огнени топки и камшици, — но без никаква полза.

Все повече гаргойли скачаха на земята. Няколко се разбиха при падането, но повечето оцеляха. Разпръснаха се и изпълниха площада, а после започнаха да се приближават, стягайки обръча. Някои от създанията бяха старателно и прекрасно издялани, други бяха ерозирали почти до безлични буци. По-големите гаргойли се клатушкаха бавно, докато по-дребните уроди се стрелкаха пъргаво насам-натам. Но всички се движеха напълно безшумно, ако се изключи скърцащото триене на камък в камък.

Едно създание, което беше наполовина човек, наполовина коза, излезе с тътрене начело на настъпващото множество, падна на четири крака и се втурна напред, насочило зловещо извитите си каменни рога към Сен Жермен. Жана скочи напред и замахна с меча. При удара от врата на създанието изскочиха искри, но това дори не го забави.

В последния миг графът успя да се хвърли на една страна, а после направи грешката да плесне звяра по бута, докато онзи минаваше покрай него. Болка прониза ръката му. Човекът-козел опита да спре на паветата, но се подхлъзна, стовари се на земята и единият му рог се счупи.

Никола извади Кларент и го размаха, хванал дръжката с две ръце, като се чудеше кое ли създание ще нападне първо. Една мечка с глава на жена излезе напред с клатушкане, протегнала нокти. Никола я мушна с Кларент, но мечът изстърга по каменната кожа на съществото, без да му причини вреда. Той бързо посече звяра с ръба на меча, но от вибрацията цялата му ръка изтръпна и оръжието едва не излетя от дланите му. Мечката замахна с тежката си лапа, която изсвистя над главата на алхимика, после загуби равновесие и Никола се хвърли с цялата си тежест върху нея. Мечката рухна с трясък на земята. Ноктите й задращиха по паветата, трошейки ги на прах, докато се опитваше да се изправи.

Застанала пред брат си и отчаяно мъчеща се да го прикрие, Софи създаде поредица от малки вихрушки. Те отскачаха безрезултатно от повечето камъни и единственото, което направиха, беше да вдигнат един вестник и да го пратят да кръжи в небето.

— Никола — каза отчаяно Сен Жермен, докато обръчът от каменни същества се затягаше все повече. — Малко магия или някаква алхимия сега ще ни дойде добре.

Фламел вдигна дясната си ръка. В нея се образува малко топче от зелено стъкло. После то се спука и течното му съдържание се разля и попи в кожата на алхимика.

— Нямам достатъчно сила — отвърна той тъжно. — Преобразуващата магия в катакомбите ме изтощи.

Гаргойлите се промъкваха все по-наблизо, камъкът скърцаше и пукаше при всяка стъпка. Дребните уроди бяха смазвани на прах, ако попаднеха под стъпалата на по-едрите създания.

— Те просто ще ни прегазят — измърмори графът.

— Сигурно Дий ги контролира — смотолеви Джош. Облегна се на сестра си, притиснал ушите си с ръце. Всяка стържеща стъпка, всяко пукане на камък беше мъчение за пробудения му слух.

— Прекалено много са за един човек — каза Жана. — Сигурно ги управляват Дий и Макиавели.

— Но те трябва да са някъде наблизо — каза Никола.

— Много наблизо — съгласи се Жана.

— Един командир винаги заема позиция на високото — рече внезапно Джош, като сам се изненада от знанието си.

— Което означава, че са на покрива на катедралата — заключи Фламел.

Жана посочи.

— Виждам ги. Ей там, между кулите, точно над центъра на западния розетен прозорец. — Тя хвърли меча на съпруга си, а после аурата потече като сребро по тялото й и въздухът се изпълни с аромат на лавандула. След това аурата се втвърди, придобивайки форма и плътност, и изведнъж от лявата й ръка израсна голям лък, а в дясната се появи блестяща стрела. Жана изпъна назад дясната си ръка, прицели се и пусна стрелата, която полетя във висока дъга.

— Видяха ни — каза Макиавели.

Едри капки пот се стичаха по лицето му, а устните му бяха посинели от усилието да контролира каменните създания.

— Няма значение — рече Дий, надзъртайки през ръба. — Те са безсилни. — На площада долу петимата стояха в кръг, докато обръчът от каменни статуи се затягаше.