Мери Кларк - Другото лице

Каквито и неща да беше отнесла Стефани със себе си, при пръв поглед стаята, в която влязоха, изглеждаше непроменена. Точно така, както когато преди седмица Мег беше влизала в нея. Силата на наблюдението, помисли си тя. Концентрирай се. После забеляза, че прекрасните порцеланови фигурки на камината, които бяха събудили възхищението й, липсваха.

— Приятелят ви доктор Макинтайър ме разубеди да съобщя веднага за кражбата на Стефани, мис Колинс, но се опасявам, че не мога да чакам повече. Като попечител на завещанието нося отговорност за цялата собственост на Хелън.

— Разбирам това. Просто се надявам да бъде открита Стефани и да бъде заставена да ги върне. Ако се издаде заповед за арестуването й може да я депортират. Мистър Потърс — продължи тя, — тревожа се за много по-съществени неща от тези, които Стефани е отнесла със себе си. Пазите ли бележката, която е оставила?

— Да. Ето я.

Меган я прочете.

— Познавате ли този Ян?

— Не.

— Какво мислеше Хелън за бременността на племенницата си?

— Хелън беше мила жена — резервирана и мила. Единствените й думи пред мен за бременността на момичето бяха доста съчувствени.

— От колко време сте неин адвокат?

— От близо три години.

— И вярвахте, че е лекарка?

— Нямах причини да не й вярвам.

— Тя не беше ли натрупала доста голямо имущество? В „Манинг“, естествено, е имала много добра заплата като на ембриолог. Но със сигурност не е можела да заделя много пари като секретарка в болнично заведение през трите години преди това.

— Зная, че е била козметичка. Козметиката може да носи високи доходи, а Хелън умееше добре да влага парите си. Мис Колинс, не разполагам с много време. Казахте, че искате да огледате къщата, докато съм тук. Преди да си тръгна, искам да съм сигурен, че е добре заключена.

— Да, разбира се.

Качиха се на горния етаж заедно. И тук всичко изглеждаше наред. Стефани с положителност не беше опаковала багажа си бързо-бързо.

Спалнята беше луксозна. Хелън Петрович не се беше лишавала от комфорт. Тапетите, покривките и пердетата в подбрани цветове изглеждаха много скъпи.

Порталът водеше към малка дневна. Едната стена беше покрита със снимки на деца.

— Това са дубликати на снимките от клиниката — каза Меган.

— Хелън ми ги е показвала — кимна Потърс. Много се гордееше с успешните бременности, постигнати с помощта на клиниката.

Мег разглеждаше снимките.

— Видях някои от тези деца на тържеството преди по-малко от две седмици — тя съзря Джонатан. — Ето детето на семейство Андерсън, за което толкова много писаха. Това даде началото на щатското разследване на лабораторията в клиниката — тя млъкна и се взря в горния ъгъл на снимката. Там се виждаха две прегърнати деца — момче и момиче с еднакви пуловери. Какво имаше в тях, което тя не можеше да улови?

— Трябва да заключвам вече, мис Колинс.

В гласа на адвоката прозвуча неприязън. Не можеше повече да го бави. Мег погледна за последен път снимката на децата с еднакви пуловери, запечатвайки я в паметта си.

Майката на Бърни не се чувстваше добре. Заради алергията. Доста кихаше и я сърбяха очите. Струваше й се, че усеща течение в къщата. Чудеше се дали Бърнард не е забравил отворен прозорец долу.

Не биваше да му позволява да кара тази кола до Чикаго, дори и за двеста долара на ден. Понякога, когато прекарваше дълго време съвсем сам, ставаше мечтателен. Започваше да си фантазира и да иска неща, които можеха да му навлекат бели.

После ставаше раздразнителен. Тогава тя трябваше да бъде при него. Можеше да овладява избухването му, защото го предусещаше. Държеше го изкъсо. Грижеше се да е чист и спретнат, внимаваше да върши работата си и вечер да гледа телевизия с нея.

Толкова дълго вече беше добре. Но напоследък се държеше някак странно.

Трябваше да й се обади. А защо не го правеше? Когато стигнеше в Чикаго, дали нямаше да почне да следи някое момиче и да се опита да го пипа? Не че щеше да му навреди, но прекалено често ставаше нервен, когато то се разпищяваше. Беше наранил доста лошо няколко момичета.

Бяха я предупредили, че ако това се случи отново, този път няма да го оставят вкъщи. И ще го държат под ключ. Той знаеше това.

„Единственото, което успях да установя след всички тия часове, е колко пъти Едуин ми е изневерявал“, помисли си Катрин и затвори папките в късния петъчен следобед. Нямаше повече желание да се рови в тях. Каква полза имаше от всичко това сега? Толкова я болеше.