Мери Кларк - Другото лице

Изпратиха му обяд, после Бърни си поръча вечеря. Беше облегнал възглавниците така, сякаш цял ден си е почивал в леглото. В минутата, когато келнерът излезе от стаята, Бърни беше отново на прозореца, седнал в положение, при което никой не би го забелязал, ако вдигнеше поглед нагоре.

Видя как Меган и майка й излязоха от къщата малко преди шест. Беше тъмно, но лампата на верандата светеше. Той се поколеба дали да ги последва, но реши, че тъй като майка й е с нея, само ще си загуби времето. Беше доволен от решението си, когато колата зави надясно, а не наляво. Реши, че отиват към къщата, където живееше онова хлапе. Тя беше единствената в онази улица без изход.

Патрулните коли минаваха редовно цял ден, но не на всеки двайсет минути. През вечерта той забеляза фенери в гората само веднъж. Ченгетата охлабваха положението. Това беше добре.

Меган и майка й се прибраха около десет. След час Меган се съблече и си легна. Седя в леглото около двайсет минути и писа нещо в бележника си.

Бърни остана на прозореца дълго след като тя угаси лампата, мислейки си за нея, представяйки си, че е в стаята й.

Доналд Андерсън си беше взел две седмици отпуска да помага за бебето. Нито той, нито Дайна искаха чужда помощ.

— Ти си почивай — каза той на жена си. — Джонатан и аз ще се погрижим за всичко.

Докторът я беше изписал предишната вечер. С цялото си сърце желаеше да избегнат журналистите.

— Обзалагам се, че фотографите ще бъдат в приемната между девет и единайсет — беше предсказал той. Това беше времето, по което обикновено изписваха майките с новородените.

Телефонът беше звънял през цялата седмица за интервюта. Дон изслушваше много внимателно записите на телефонния секретар и не отговаряше на нито един. В четвъртък се обади адвокатът им. Съществували неоспорими доказателства за престъпления в клиниката „Манинг“. Предупреди ги, че ще бъдат принудени да се присъединят към делото за престъпление от общ характер, което ще бъде заведено.

— Категорично сме против — каза Андерсън. — Можете да го кажете на всеки, който ви потърси.

Дайна се беше облегнала на дивана и четеше приказка на Джонатан. Сега любимите му истории бяха за Биг Бърд. Тя погледна мъжа си.

— Защо просто не изключиш телефона? — предложи тя. — Стигаше ми, че не можех да погледна Ники в продължение на часове след раждането. Последното, което трябва да узнае, когато порасне, е, че съм съдила някого затова, че той е тук, а не друго бебе.

Бяха го кръстили Никълъс на дядото на Дайна — този, за когото майка й се кълнеше, че си приличали с детето. От близката количка се чу шум от размърдване и после рев с цяло гърло.

— Разбра, че говорим за него — каза Джонатан.

— Може би, скъпи — съгласи се Дайна и целуна копринено русата му главичка.

— Просто отново е гладен — съобщи Дон. Той се наведе, вдигна пищящия вързоп и го подаде на Дайна.

— Сигурна ли си, че не е моят близнак? — попита Джонатан.

— Да, сигурна съм — каза Дайна. — Но той ти е брат и това е същото.

Тя положи бебето на гърдата си.

— Имаш моята маслинена кожа — каза тя и нежно го погали по бузата, за да го накара да засуче. — Малкото ми селянче.

Тя се усмихна на мъжа си.

— Знаеш ли какво, Дон? В края на краищата е справедливо, че поне едното от децата ни прилича на мен.

В събота сутринта Меган излезе рано, за да може в десет и половина да бъде в жилището на енорийския пастор на църквата „Сейнт Доминик“, което се намираше в покрайнините на Трентън.

Беше се обадила на младия пастор снощи, веднага след вечеря, за да си уговори срещата.

Триетажната му къща беше дървена, в типично викториански стил, с обиколна веранда и натруфен перваз. Дневната беше занемарена, но удобна — с тежки тапицирани столове, резбована маса, старомодни лампиони и овехтял персийски килим. В камината пращяха пънове и пукаха въглени, прогонвайки студа в миниатюрното фоайе.

Отец Радзин отвори вратата, извини се, че говори по телефона, въведе я вътре и изчезна нагоре по стълбите. Меган чакаше и си мислеше, че на такова място нещастните хора можеха да излеят душата си без страх от порицание или упрек.

Не беше съвсем сигурна какво да пита отеца. Но от краткото хвалебствие по време на опелото знаеше, че е познавал добре Хелън Петрович и тя му е била симпатична.

Чу стъпките му по стъпалата. След това той се озова в стаята и отново се извини, задето я е накарал да чака. Избра си стол срещу нейния и попита: