Тод Голдберг: Другото лице

САЛ КУПЪРТИН

легендарен убиец за чикагската мафия

допуска сериозна грешка

очиства трима агенти на ФБР

няма друг избор, освен да изчезне

Фамилията инсценира смъртта му

поредица пластични операции

превръща се в… равин Дейвид Коен

Аз съм лицето на истината!

ДЖЕФ ХОПЪР

оглавява Специален отряд за борба

с организираната престъпност

не вярва, че Сал Купъртин е мъртъв

отказва да прекрати разследването

понижен е в длъжност и всички го отбягват

започва самостоятелно разследване

няма да спре пред нищо

ще открие „мъртвия“ наемен убиец

Аз съм лицето на справедливостта!

Глупакът не разбира от обида, точно както мъртвецът не усеща разреза от нож.

Април, 1998 година

Когато Сал Купъртин трябваше да убие някого, го приближаваше и стреляше право в тила му. Застреляш ли някого в лицето, има доста голяма вероятност да оцелее. Сал никога не експериментираше с куршум в корема, нито пък опитваше да уцели някого право в сърцето. Беше глупаво и ставаше голяма каша. Когато ти кажат да убиеш някого, просто го убиваш. Не оставяш нещата да зависят от смяната на вятъра или атмосферното налягане и всички други глупости на Зелените барети, които Сал бе гледал по телевизията. Не, той знаеше, че просто отива и го прави. Действа професионално и всички са доволни.

И все пак бе започнал да разбира, че да спазва известно разстояние не е чак толкова лошо, особено след като през последните три часа му се наложи да чисти от себе си парченца от онези копелета, донибрасковците [1] „Дони Браско“ — филм от 1997 г., вдъхновен от истинската история на агент от ФБР, който влиза в мафията под прикритие. — б. р. . Единият имаше мустаци и Сал бе сигурен, че космите, които най-сетне успя да изтръгне изпод нокътя на палеца си, са негови. Бяха твърди, светлокестеняви и без кръв по тях, така че навярно бяха попаднали там, докато го е душил. Откъдето и да го погледнеш, беше станала голяма грешка. Но какво можеше да стори сега? Седеше от три часа на задната седалка на една тойота корола до Дебелия Монте (който вече дори не беше дебел, след като лежа шест месеца в пандиза и се уреди с някакви стероиди, а очевидно бе наблегнал доста сериозно и на щангите), а единственото заключение, до което успя да стигне, беше, че в най-добрия случай остават не повече от няколко часа до настъпването на собствената му смърт.

Не че Сал се страхуваше особено, поне засега не изпитваше нищо подобно. Дебелия Монте не му беше взел мобилния телефон, което бе добър знак, но устройството не спираше да вибрира в джоба му — очевидно жена му, Дженифър, се питаше къде е. Тя бе наясно, че Сал не е точно от оня тип хора с фиксирано работно време от девет до пет, и знаеше, че когато мъжът й отива да върши работа за Фамилията, се налага да отсъства до следващия ден, а понякога и да лети до Флорида или до Детройт, но дори и в тези случаи той съумяваше да я предупреди, че няма да се върне за вечеря. Босовете разбираха, че сега, когато вече има дете, Сал не може просто да изчезне за няколко поредни седмици, без да каже и дума. Защото ако съпругите се разприказват, това се превръща в проблем за всички. А точно днес Сал бе обещал на Дженифър, че ще й донесе предписаното лекарство от денонощната аптека на „Уолгрийнс“. Синът му Уилям беше в предучилищна група в „Маунт карамел академи“ и мъкнеше вкъщи десетина заразни болести на седмица. Поне такова беше усещането, тъй като и тримата се бореха с кашлицата цяла зима. Кодеиновият сироп помагаше и Сал бе обещал да купи отново на път за вкъщи. Щеше вече да го е сторил, ако не беше оплескал нещата с донибрасковците. А ето го сега — посред нощ, на може би триста километра от Чикаго, насред шосе, от двете страни на което нямаше нищо освен черна угар; Дебелия Монте се беше настанил до него и дишаше само през устата, а двама младоци седяха отпред. Хлапакът, който беше наполовина латинос, се наричаше Чема и стискаше помпа, а братовчедът на Дебелия Монте, Нийл, караше, макар че повече се взираше в огледалото за задно виждане, отколкото следеше пътя, което никак не облекчаваше тревогата на Сал.