Тод Голдберг - Другото лице

Не се страхуваше да умре, притесняваше се да изостави Дженифър и Уилям сами. Не беше мислил по въпроса преди, но днешният ден бе изпълнен с откровения. Нямаше проблем с умирането. Можеше да се справи с него. Беше едва на трийсет и пет, но в миналото бе имал достатъчно близки срещи със смъртта, за да се заблуждава с разни мистични глупости какво ще стане после. Знаеше, че ще настъпи миг, когато ще се озове от другата страна на пистолета и всичко ще приключи. Но не искаше Дженифър и Уилям да страдат заради неговата глупост. По някакъв начин всичко щеше да рефлектира върху тях и този факт не спираше да го тормози.

Измъкна вибриращия телефон от джоба си. Ако трябваше да умре тази вечер, поне щеше да види името на жена си за последен път.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Дебелия Монте, макар че не грабна телефона от ръката му. Интересно.

— Звъни цяла нощ — обясни Сал. Не беше длъжен да се обяснява на Дебелия Монте и нямаше намерение да започва да го прави, затова запази спокойствие и реши да бъде откровен: — Жена ми е болна.

— Човече, ченгетата ще проследят тая идиотщина. Махни я.

— Мислиш, че ме издирват ли?

— А нима смяташ, че отпечатъците ти ги няма в архива? Първата ти грешка, и тя е кошмарна! Ако си беше сложил спирачки, сега щеше да си вкъщи.

— Да — съгласи се Сал. — Нещата се оплескаха. Признавам.

— Няма нужда да признаваш — отвърна Дебелия Монте. — Всички знаят, че е така.

Всички. Сал не искаше и да си помисля какво означава това. Монте все още не бе поискал телефона му, затова просто го изключи и го прибра обратно в джоба си.

Едно нещо беше сигурно: ако Монте бе оплескал нещата, Сал вече щеше да го е убил. Беше напълно сигурен. И не би взел със себе си свидетели, най-вече хлапака, който бе наполовина латинос и чийто врат бе подгизнал от пот. Напоследък босовете се опитваха да внесат повече разнообразие и при набирането на кадри не следваха строгия италиански обичай, навярно защото твърде много добри войници лежаха в пандиза. Търсенето и предлагането и липсата на добър персонал бяха преобърнали всичко наопаки.

Което бе и основната причина Сал да си навлече такива неприятности.

Преди време по периферията на Фамилията започнаха да се навъртат трима нови. По всякакъв начин се опитваха да проникнат в организацията: изнамираха последен модел телевизори, хероин и дори камиони, пълни с кожени офис мебели, докато се стигна до един момент, когато босовете вече не можеха да се правят, че не ги забелязват. Телевизорите и офис мебелите бяха едно на ръка, но когато онези предоставяха пакет след пакет от най-висококачествения хероин (наркотикът не влияеше добре на Сал, правеше го нервен и прекомерно агресивен, но го бяха убедили да пробва и същата нощ той бе имал нещо като мистично сексуално преживяване), шефовете започнаха да се чудят откъде се снабдяват, тъй като Фамилията контролираше хероина в Чикаго вече почти от век. Затова наредиха на Сал да се разрови за информация и да им докладва, когато разбере нещо сигурно.

Задачата да изрови истината бе много различна от обичайните му задължения и говореше за професионално израстване. Сал имаше опит в целия процес по проследяването и убиването, но сега Фамилията искаше от него да се превърне в по-значима фигура в бизнеса. Не само да се спотайва в сенките. Да излезе на светло и прочее. Той никога не позволяваше на някой непознат, замесен в играта, да види лицето му. Освен ако на въпросния непознат не му предстоеше да се превърне в труп. Сега му даваха възможност да стане легитимен играч, да не изпълнява повече среднощни убийства, да има повече време за жена си и за детето. И за всякакви други неща. Беше възможност за нещо по-добро от бизнеса с убийства. Сал дори се осмели да каже на Дженифър, че им предстоят големи неща, че ако всичко мине по план, през следващата година може да отидат на ваканция или да помислят за преместване на по-топло място, защото и на двамата им беше писнало да мръзнат в Чикаго всяка зима. Дженифър ходеше на уроци по рисуване в местен колеж — записа се в „Олив-Харви“, в най-далечния край на Саут Сайд, за да не я разпознае никой (което Сал смяташе за глупаво, тъй като никоя от съпругите на колегите му не би се доближила до колеж) — и през около седмица се прибираше у дома с рисунка на океана или скица на палми, полюшвани от вятъра. Не беше кой знае каква художничка, но на Сал му беше приятно да си представя, че някога жена му ще седи по цял ден на шезлонг на плажа и ще рисува.